Стивън Кинг
Институтът (150)

36.

Робин Лекс беше добър стрелец, но се здрачаваше все повече, а разстоянието беше прекалено голямо за малък пистолет като нейния. Куршумът й уцели Дентън Барабанчика високо в рамото вместо в гърдите, блъсна го назад в закованите върху гишето за билети дъски и следващите й два изстрела го пропуснаха. Ани Сиротната не отстъпваше. Така беше възпитана сред тръстиките на Джорджия от баща, който й казваше: „Няма да отстъпваш, момиче, за нищо на света“. Жан Леду беше отличен стрелец и пиян, и трезвен, и добре беше обучил дъщеря си. Сега Ани откри огън с двата пистолета на Барабанчика, като компенсираше за по-силния откат на автоматичния колт, без дори да го осъзнава. Свали единия от стрелците с автоматите (беше Тони Физале, който повече никога нямаше да размахва електрошокова палка), без да обръща внимание на трите или четирите куршума, които изсвистяха покрай нея, като единият закачи игриво подгъва на серапето й.

Барабанчика се изправи и се прицели в жената, която го беше простреляла. Робин стоеше на едно коляно по средата на улицата и проклинаше пистолета си, който беше засякъл. Барабанчика подпря пушката си върху рамото, което не кървеше, и повали жената.

— Стига сте стреляли! — крещеше госпожа Сигсби. — Трябва да вземем момчето! Трябва да заловим момчето! Том Джоунс! Алис Грийн! Луис Грант! Чакайте ме! Джош Готфрид! Уинона Бригс! Прикривайте ни!

Барабанчика и Ани се спогледаха.

— А ние да продължаваме ли да стреляме? — попита Ани.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Барабанчика.

Том Джоунс и Алис Грийн стояха от двете страни на разбитата врата на полицейското управление. Джош Готфрид и Уинона Бригс вървяха заднешком от двете страни на госпожа Сигсби, насочили оръжия към внезапно изникналите стрелци, които ги бяха сварили неподготвени. Доктор Джеймс Еванс, на когото не беше дадена задача, сам си възложи такава: мина покрай госпожа Сигсби и се приближи към Барабанчика и Ани Сиротната с вдигнати ръце и помирителна усмивка.

— Връщай се тук, глупако — изсъска му госпожа Сигсби.

Той не й обърна внимание.

— Аз не участвам в тази работа — обърна се той към мъжа с горнището на пижама, който изглеждаше по-малко луд от двамата нападатели. — Не исках да участвам, затова може просто да…

— О, я сядай долу — рече Ани и го простреля в ходилото. Прояви достатъчно съчувствие, за да го направи с револвера, който щеше да нанесе по-малки поражения. Поне на теория.

Така остана само жената с червения костюм, ръководителката на групата. Ако престрелката продължеше, тя щеше да бъде надупчена на решето в кръстосания огън, но не показваше страх, само вбесена концентрация.

— Влизам в участъка — заяви тя на Барабанчика и Ани. — Няма нужда да продължаваме с тези глупости. Стойте кротко и всичко ще бъде наред. Ако започнете да стреляте, Джош и Уинона ще ви елиминират. Ясно ли е?

Не изчака отговор, а просто се обърна и тръгна към остатъците от групата си, ниските й токчета тракаха по цимента.

— Барабанчик? — попита Ани. — Какво да правим?

— Може би не е нужно да правим нищо. Погледни наляво. Но не обръщай глава, само премести очи.

Ани го направи и видя един от братята Добира да се промъква крадешком по тротоара. Държеше пистолет. По-късно щеше да каже на щатските полицаи, че макар двамата с брат му да са кротки хора, след обира решили, че е разумно да държат оръжие в магазина.

— А сега надясно. Не обръщай глава.

Ани погледна нататък и видя вдовицата Гулсби и господин Билсън, бащата на близнаците Билсън. Ади Гулсби беше по халат и пантофи. Ричард Билсън беше с карирани бермуди и фланелка на футболния отбор на Университета на Алабама. И двамата държаха ловни пушки. Струпалите се пред участъка не ги видяха — вниманието им беше изцяло насочено към онова, за което бяха дошли.

„Намирате се в Юга“, бе казала Ани на тези въоръжени до зъби натрапници. Подозираше, че сега ще разберат какво точно означава това.

— Том и Алис — нареди госпожа Сигсби. — Влезте вътре и заловете момчето.

Те влязоха.