Стивън Кинг
Институтът (109)

20.

Люк отново беше в резервоара. Зик го натискаше надолу, а Светлините на Щази плуваха пред него. Проникваха и в главата му, което беше десет пъти по-страшно. Щеше да се удави, докато ги гледа.

Отначало си помисли, че писъкът, който го разбуди, излиза от собственото му гърло, и се зачуди как е възможно да вдига такава дандания под водата. Тогава си спомни, че се намира в товарен вагон, товарен вагон в движеща се влакова композиция, която сега забавяше рязко ход. Писъкът идваше от скърцането на стоманени колела по стоманени релси.

Цветните точки се задържаха още миг-два, след което избледняха и изчезнаха. Във вагона цареше непрогледна тъмнина. Той опита да протегне скованите си мускули, но установи, че е затиснат. Три-четири кашона с мотори бяха паднали върху него. Искаше му се да вярва, че просто се е въртял заради кошмара, но подозираше, че ги е бутнал с ума си, докато е бил в плен на проклетите светлини. Преди способностите му се ограничаваха до бутане на подноси за пица от маси в ресторанти или прелистване на страниците на книга, но това се беше променило. Той се беше променил. Колко точно, не знаеше и не искаше да знае.

Влакът намали още скоростта и започна да прекосява с грохот прелези и разклонения в линията. Люк усещаше, че тялото му е в окаяно състояние. Още не беше съвсем грохнал, но този момент наближаваше. Гладен беше и усещането бе неприятно, но в сравнение с жаждата стържещият му корем изглеждаше като незначителна подробност. Спомни си как се беше пързулнал по речния бряг към завързаната лодка и как беше наплискал лицето си със студена вода и бе пил от шепите си. В момента би дал всичко за глътка от онази речна вода. Облиза устни, но това не помогна особено — езикът му също беше сух.

Влакът спря и Люк върна слепешката кашоните по местата им. Тежаха, но се справи. Нямаше представа къде е, защото в Стърбридж някой беше затворил вратата на вагона. Върна се в скривалището си зад кашоните и зачака унило.

Отново дремеше, въпреки глада, жаждата, пълния пикочен мехур и тръпнещото от болка ухо, когато вратата на вагона се отвори със стържене и вътре нахлу ослепителна лунна светлина. Поне на Люк му се стори ослепителна след непрогледния мрак, в който се събуди. Камион приближаваше на заден ход към вратата, а някакъв мъж викаше:

— Давай… още малко… леко… още малко… Спри!

Двигателят на камиона угасна. Разнесе се тропане от отварянето на ремаркето и един мъж скочи във вагона. Люк надуши мирис на кафе и коремът му изкъркори, несъмнено достатъчно силно, че мъжът да го чуе. Но не — когато надзърна между един култиватор и косачка за трева, видя, че мъжът, облечен с работни дрехи, има слушалки в ушите.

Във вагона се качи втори мъж и включи квадратна лампа на батерии, която — за щастие — обърна към вратата, а не в посоката на Люк. Двамата нагласиха метална рампа и започнаха да пренасят дървени сандъци от камиона във вагона. Всеки от сандъците имаше надпис: КОЛЕР, ТАЗИ СТРАНА НАГОРЕ и ВНИМАНИЕ ЧУПЛИВО. Значи, където и да се намираха, това не беше крайната гара.

След като натовариха десет-дванайсет сандъка, мъжете спряха работа, за да похапнат понички от хартиена торбичка. С неимоверни усилия — и мисълта как Зик го натиска под водата, мисълта за близначките Уилкокс, мисълта как Калиша, Ники и бог знае колко още други разчитаха на него — той успя да се сдържи да не излезе от прикритието си и да помоли мъжете само за една хапчица, само за едно залъче. Вероятно щеше да го направи въпреки това, ако един от мъжете не беше казал нещо, което го смрази.

— Ей, да си виждал някакво хлапе да се мотае наоколо?

— Какво? — попита другият с пълна уста.

— Хлапе. Дете. Да си видял някакво дете, когато отиде да занесеш термоса на машиниста?

— Че какво ще прави дете тук по това време? Два и половина посред нощ.

— Ами някакъв тип ме попита, когато отидох за понички. Каза, че зет му му се обадил от Масачузетс, събудил го посред нощ и го помолил да провери на гарата. Детето на зетя избягало. Казал и че все разправяло как ще се метне на някой товарен влак за Калифорния.

— Калифорния е на другия край на страната.

— Знам. И ти го знаеш. Но дали едно дете го знае?

— Ако го бива поне малко в училище, би трябвало да знае, че Ричмънд е на майната си от Лос Анджелис.

— Да, но също така е разпределителна гара. Онзи тип рече, че хлапето може да пътува с този влак, а после да се прехвърли на влак, пътуващ на запад.

— Е, не съм виждал никакво дете.

— Онзи каза, че зет му дава парична награда.

— И един милион долара да дава, Били, не съм виждал никакво хлапе наоколо.

„Ако коремът ми отново изкъркори, с мен е свършено — помисли си Люк. — Край. Точка.“

Отвън някой се провикна:

— Били! Дуейн! Имате двайсет минути, ориентирайте се към приключване!

Били и Дуейн натовариха още няколко сандъка „Колер“, издърпаха рампата в камиона и потеглиха. Люк успя само да зърне високите здания на град в далечината — нямаше представа на кой град — преди мъж с гащеризон и железничарска фуражка да дойде и да затвори вратата на вагона… Но този път не докрай. Люк предположи, че релсата заяжда някъде. Минаха още пет минути преди влакът да потегли с друсане, първо бавно, трополейки през прелези и кръстосващи се коловози, а после с по-висока скорост.

Някакъв тип се представил за зет на някакъв друг тип.

Все разправяло как ще се метне на някой товарен влак.

Открили бяха, че е избягал, и дори да бяха намерили лодката далеч от Денисън Ривър Бенд, не се бяха заблудили. Явно бяха накарали Морийн да проговори. Или Ейвъри. Мисълта как са изтръгнали информацията с мъчения от Ейвстър беше прекалено ужасяваща и затова Люк я пропъди. Щом бяха изпратили хора да го чакат тук, значи бяха пратили хора и на следващата гара, а дотогава сигурно вече щеше да е съмнало. Може би тези агенти не искаха да вдигат врява или имаха заповед само да наблюдават и да докладват, но беше възможно да се опитат да го заловят. В зависимост от това колко потенциални свидетели имаше наоколо. И колко отчаяни бяха. Това също беше фактор.

„Май надхитрих самия себе си, като се качих на влака — помисли си Люк. — Но какво друго можех да направя? Не трябваше да разбират толкова бързо накъде съм тръгнал.“

Междувременно имаше едно неудобство, от което можеше да се избави. Подпря се на седалката на една косачка, за да запази равновесие, отвъртя капачката на резервоара на едно тракторче, разкопча ципа на панталона си и изпика поне два литра в празния резервоар. Не беше никак редно от негова страна да постъпва така и получателят на тракторчето щеше да се изненада много неприятно, но обстоятелствата го налагаха. Сложи капачката и я зави стегнато. После се отпусна на седалката на косачката и затвори очи.

„Мисли за ухото — каза си. — Мисли и за раните по гърба. Мисли колко те болят раните и ще забравиш за глада и жаждата.“

Получи се за известно време. След това в съзнанието му започнаха да се промъкват образи на деца, които след няколко часа ще излязат от стаите си и ще отидат в столовата за закуска. Напълно безпомощен бе да пропъди виденията на кани, пълни с портокалов сок, и стъклената купа с червен хавайски пунш. Искаше му се сега да е там. Щеше да изпие по една чаша от всичко, а после да напълни чинията си с бъркани яйца и бекон от топлата витрина.

„Не искаш наистина да си там. Това би било лудост.“

Отвори очи, за да се отърве от виденията. Образът на каната с портокалов сок обаче се инатеше, отказваше да изчезне… и тогава зърна нещо в празното пространство между новите сандъци и машините. Първо си помисли, че е зрителна илюзия, създадена от процеждащата се през открехната врата на вагона лунна светлина или направо халюцинация, но след като примигна два пъти и тя не изчезна, стана от косачката и пропълзя до нея. На тръгване от Денисън Ривър Бенд бе попил с очи приказните гледки, но сега дори не забелязваше външния свят. Не можеше да откъсне очи от онова, което виждаше на пода на вагона: трохи от понички. А една от тях беше голяма колкото залче.

Взе първо нея. За по-малките наплюнчи палец и ги събра. Тъй като се страхуваше да не изгуби и най-дребната трошичка в цепнатините на пода, се наведе, изплези език и ги облиза.