Стивън Кинг
Институтът (113)

24.

С пълен стомах отново започна да се унася, но се постара да остане буден.

„Влакът ще спре в Джорджия, после в Тампа, а последната му спирка е в Маями — бе казал Мати. — Щом те търсят и са вдигнали тревога, значи ще те търсят там. Но следващата спирка е просто мижава точка на картата.“

Може да бяха пратили хора да го чакат дори и в малко градче, но Люк нямаше намерение да стига до Тампа или Маями. Да се изгуби сред тълпите на голям град си имаше предимства, но в големите градове гъмжеше от полицаи, а на този етап сигурно всички те разполагаха със снимка на момче, заподозряно за убийството на родителите си. Освен това логиката му подсказваше, че не може да бяга вечно. Фактът, че Мати не го бе издал, представляваше фантастичен късмет и би било глупаво да разчита, че подобно нещо ще му се случи отново.

Люк смяташе, че може би разполага с един коз. Ножът, който Морийн беше оставила под дюшека му, бе изчезнал някъде по пътя, но все още разполагаше с флаш паметта. Нямаше представа какво има на нея, можеше да е просто несвързаното бръщолевене на разкъсвана от чувство за вина жена, може би нещо за бебето, което беше изоставила. Но пък можеше да има и доказателства. Документи.

Най-накрая влакът отново започна да забавя ход. Люк отиде до вратата, хвана се за нея, за да запази равновесие, и се наведе навън. Видя множество дървета, тесен асфалтиран път, после гърбовете на къщи и други сгради. Влакът мина покрай сигнална уредба: светеше жълто. Сигурно наближаваше мижавата точка на картата, за която му беше казал Мати; а може и да намаляваше просто за да изчака друг влак да премине по-нататък по линията. Това май би бил по-добрият вариант, защото ако на следващата гара го чакаше загрижен чичо, щеше да го чака в депото. Напред видя складове с блещукащи метални покриви. Отвъд складовете минаваше шосе, а след него продължаваше гората.

„Задачата ти — каза си той — е да слезеш от влака и да се добереш до гората колкото се може по-бързо. И не забравяй да продължиш да тичаш, щом скочиш, за да не се пльоснеш по лице в чакъла.“

Започна да се люлее напред-назад, все още хванат за вратата, с устни, стиснати в тънка линия. Това наистина беше спирката, за която бе споменал Мати, сега виждаше гарата напред. На покрива й, върху избелелите зелени шинди, пишеше: ДЮПРЕЙ ЮГОЗАПАД.

„Трябва да скоча сега — помисли си Люк. — Не искам да се натъкна на някой от чичовците си.“

— Едно…

Залюля се напред.

— Две…

Залюля се назад.

— Три!

Скочи. Започна да тича още във въздуха, но удари чакъла покрай релсите с тяло, движещо се със скоростта на влака, която все още беше малко по-висока, отколкото краката му можеха да развият. Горната част на тялото му се килна напред и с ръце, протегнати назад, в опит да запази равновесие, той приличаше на състезател по бързо пързаляне с кънки, наближаващ финиша.

Тъкмо когато си помисли, че ще се задържи и няма да се пльосне по очи, някой извика:

— Ей, внимавай!

Люк вдигна рязко глава и видя мъж с мотокар на половината път между складовете и депото. Друг мъж се надигаше от люлеещ се стол в сянката на гарата със списание в ръка. Той извика:

— Внимавай със семафора!

Люк видя втория семафор, този примигващ в червено, твърде късно, за да забави ход. Инстинктивно извърна глава и надигна ръка, но се удари с бясна скорост в металния стълб, преди да успее да я вдигне докрай. Дясната страна на лицето му се блъсна в стълба, като отрязаното му дясно ухо пое по-голямата част от удара. Той отхвръкна назад, падна в чакъла и се изтърколи встрани от релсите. Не изгуби съзнание, но му се зави свят, когато небето се залюля на една страна, върна се в центъра и отново се отдалечи. Усети нещо топло да се стича по бузата му и разбра, че раната на ухото се е отворила — горкото му измъчено ухо. Един вътрешен глас му крещеше да стане, да хукне към гората, но фактът, че го чуваше, и предприемането на някакво действие бяха две напълно независими едно от друго неща.

„Мозъкът ми даде на късо — помисли си той. — Мамка му. Голяма издънка.“

Тогава мъжът от мотокара се надвеси над него. От мястото, на което лежеше Люк, мъжът изглеждаше висок пет метра. Стъклата на очилата му отразяваха слънцето и пречеха на момчето да види очите му.

— Господи, хлапе, какви ги вършиш?

— Опитвам се да избягам. — Люк не бе сигурен дали е изрекъл думите на глас, но реши, че явно е така. — Не мога да им позволя да ме хванат, моля ви, не им позволявайте да ме заловят.

Мъжът се наведе.

— Не се опитвай да говориш, бездруго нищо не ти разбирам. Здраво се фрасна в стълба и кървиш като заклано прасе. Размърдай си краката.

Люк ги размърда.

— А сега ръцете.

Люк ги вдигна.

Мъжът от стола дойде при тях. Люк се опита да използва новопридобитата си телепатична дарба, за да прочете мислите им, да разбере какво знаят. Не долови нищо: явно телепатията му в момента се намираше в отлив. Може дори ударът по главата да беше заличил тази му способност.

— Той добре ли е, Тим?

— Така мисля. Надявам се. Според правилата за първа помощ не бива да местиш човек с травма на главата, но ще рискувам.

— Кой от вас е предполагаемият ми чичо? — попита Люк. — Или и двамата сте ми чичовци?

Мъжът от стола се намръщи.

— Разбираш ли му какво говори?

— Не. Ще го занеса в задната стая на господин Джаксън.

— Аз ще го хвана за краката.

Люк започваше да се опомня. Болката в ухото всъщност му помагаше в това отношение. Имаше чувството, че тя иска да пробие главата му. И може би да се скрие в нея.

— Не, сам ще го пренеса — каза Мъжът от мотокара. — Не е тежък. Ти се обади на доктор Роупър и го помоли да дойде на домашна визитация.

— По-скоро на визитация в склада — рече Мъжът от стола и се засмя, при което се видяха жълтите му изгнили зъби.

— Все тая. Върви. Използвай телефона на гарата.

— Разбрано, капитане. — Мъжът козирува шеговито и тръгна. Мъжът от мотокара вдигна Люк на ръце.

— Оставете ме — възрази Люк. — Мога да ходя.

— Сигурен ли си? Я да видим.

Момчето се олюля за момент, но запази равновесие.

— Как се казваш, синко?

Люк се замисли, защото не искаше да казва името си, преди да разбере дали този мъж е чичо му. Изглеждаше свестен… но пък и Зик в Института изглеждаше свестен в редките случи, в които беше в добро настроение.

— Вие как се казвате? — попита той.

— Тим Джеймисън. Ела, да вървим, поне да не стоиш на слънцето.