Стивън Кинг
Институтът (138)

24.

Ани Сиротната беше почитателка на бейзбола и обикновено прекарваше летните вечери в палатката си, за да слуша мачовете на „Светулките“, втородивизионния отбор от Колумбия, Южна Каролина. Зарадва се, когато един от играчите им премина в „Препускащите понита“, отбора от първа дивизия на втора лига от Бингамтън, но съжаляваше, че са го загубили. След края на мача понякога подремваше, после се будеше и превключваше на шоуто на Джордж Олман, за да научи какво става по, както се изразяваше Джордж, Широкия откачен свят.

Тази вечер обаче любопитството й беше разпалено от момчето, което бе скочило от влака. Реши да се разходи до полицейския участък и да види дали ще може да разбере нещичко. Едва ли щяха да я пуснат да влезе, но понякога Франки Потър или Били Уиклоу излизаха на страничната уличка, където държеше надуваемия дюшек и оскъдните си принадлежности, за да изпушат по цигара. Може би щяха да й разкажат за хлапето, ако ги помолеше любезно. Все пак нали го беше почистила и утешила, доколкото бе могла, а това й даваше право да се интересува от благополучието му.

Една пътека, която започваше близо до палатката й край складовете, минаваше през гората в западната част на градчето. Когато ходеше да пренощува в страничната уличка на надуваемия си дюшек (или в участъка, ако беше студено — вече й позволяваха да влиза вътре, защото бе помогнала на Тим с пътния транспарант), стигаше по пътеката до гърба на „Бижу“, градското кино, където бе гледала много интересни филми като по-млада (и малко по-стабилна психически). Старото „Бижу“ не работеше от петнайсет години и паркингът зад него сега представляваше джунгла от бурени. Обикновено минаваше през тревата и излизаше покрай ронещата се тухлена стена на киното на тротоара. Полицейският участък и смесеният магазин се намираха от другата страна на Главната улица, а нейната уличка (както я наричаше в мислите си) минаваше между тях.

Тази вечер, тъкмо когато се канеше да излезе от пътеката на паркинга, видя по Пайн стрийт да завива автомобил. Следваше го втори… и трети. Три минивана, движещи се почти залепени един за друг. И макар да се смрачаваше, караха с угасени фарове. Ани спря сред дърветата и ги проследи с поглед как влизат на паркинга, който се канеше да прекоси. Завиха сякаш във формация и спряха в редица с предниците на колите, сочещи към Пайн стрийт. „Сякаш може да им се наложи да потеглят бързо“, помисли си тя.

Вратите се отвориха. Слязоха няколко мъже и жени. Единият от мъжете носеше спортно сако и хубави панталони с ръб. Една от жените, по-възрастна от останалите, беше с тъмночервен костюм — сако и панталон. Друга носеше рокля на цветя. И дамска чанта. Другите четири жени нямаха чанти. Повечето бяха облечени с джинси и тъмни тениски.

С изключение на мъжа със спортното сако, който остана назад и ги изпрати с поглед, всички се движеха бързо и целенасочено, като хора с мисия. На Ани й заприличаха на военни и това впечатление се затвърди след малко. Двама от мъжете и една от по-младите жени отвориха задните врати на микробусите. От единия мъжете извадиха дълъг метален сандък. От друг извадиха колани с кобури, които жената раздаде на всички, с изключение на мъжа със спортното сако, на друг мъж с къса руса коса и на жената с роклята на цветчета. Отвориха металния сандък и отвътре извадиха две пушки с дълги цеви, които не бяха ловни. Подобни оръжия Ани Леду наричаше пушки за масова стрелба в училища.

Жената с роклята на цветя прибра малък пистолет в дамската си чанта. Мъжът до нея затъкна по-голям пистолет в колана на кръста си, а после спусна тениската си върху него. Другите прибраха оръжията си в кобурите. Приличаха на банда обирджии. По дяволите, бяха банда обирджии. Ани не виждаше какви други може да са.

Трезвомислещ човек — такъв, който не се осведомяваше за новините от Джордж Олман например — може би просто щеше да ги зяпа стъписан и да се чуди какво, за бога, прави група въоръжени мъже и жени в тихо градче в Южна Каролина само с една-единствена банка, която отгоре на всичкото вече беше затворила за деня. Трезвомислещият човек може би щеше да извади мобилния си телефон и да се обади в полицията. Ани обаче не беше трезвомислещ човек и знаеше точно какво са намислили тези въоръжени мъже и жени, поне десет на брой, а може би и повече. Не бяха пристигнали с черни джипове, както очакваше, но бяха дошли за момчето. Разбира се, че затова бяха тук.

Нямаше как да се обади на телефон 911, за да извести полицаите в участъка, защото не би носила със себе си мобилен телефон дори да можеше да си го позволи. Мобилните телефони облъчваха главата ти с радиация, всеки глупак го знаеше, и освен това чрез тях можеха да те следят. Затова Ани продължи по пътеката, вече тичешком, докато стигна зад бръснарницата, две сгради по-надолу. Разнебитена стълба водеше до апартамента над салона. Ани се качи колкото можа по-бързо, като вдигна серапето и дългата си пола, за да не се спъне и да падне. Горе започна да блъска по вратата, докато не видя през дрипавото перде Корбет Дентън да се тътри към нея след голямото си шкембе. Той дръпна пердето и надзърна навън, плешивата му глава лъщеше под светлината на кръглия, наплют от мухите абажур на тавана.

— Ани? Какво искаш? Няма да ти дам нищо за ядене, ако това…

— Пристигнаха едни мъже — каза тя, запъхтяно. Можеше да добави, че с тях има и жени, но само мъже звучеше по-страховито, поне според нея. — Паркираха зад „Бижу“!

— Върви си, Ани. Нямам време за глупавите ти…

— Има едно момче! Мисля, че мъжете искат да влязат в участъка и да го отвлекат! Според мен ще има престрелка!

— Какви, по дяволите, ги…

— Моля те, Барабанчик, моля те! Носят автомати, а момчето е добро дете!

Той отвори вратата.

— Дай да те подуша.

Ани го сграбчи за горнището на пижамата.

— Не съм близвала алкохол от десет години! Моля те, Барабанчик, дошли са за момчето.

Той я подуши и се намръщи.

— Не миришеш на алкохол. Да не би да халюцинираш?

— Не!

— Автомати? Да нямаш предвид автоматични пушки като AR-15? — Дентън Барабанчика изглеждаше заинтригуван.

— Да! Не! Не знам! Но ти имаш оръжия, знам го! Трябва да ги вземеш!

— Съвсем си превъртяла — каза той и тогава Ани се разплака. Барабанчика я познаваше почти цял живот, дори беше излизал с нея един-два пъти, когато бяха много по-млади, но никога не я беше виждал да плаче. Очевидно тя наистина вярваше, че става нещо, и той си помисли: „Какво пък толкова?“. Бездруго в момента се занимаваше с онова, което правеше всяка вечер — тоест да размишлява за всеобщата глупост на живота.

— Добре, да идем да видим.

— А пушките? Нали ще ги вземеш?

— В никакъв случай. Казах само, че ще погледнем.

— Барабанчик, моля те!

— Виж — каза той. — Готов съм да дойда и да погледна, нищо повече. Ако не си съгласна, няма да мръдна оттук.

Тъй като нямаше друг избор, Ани Сиротната се съгласи.