Стивън Кинг
Институтът (90)

1.

Докато влак №4297 потегляше от депото в Портсмут, Ню Хампшър, към Стърбридж, госпожа Сигсби разглеждаше документите и нивата на МНФ на две деца, които скоро щяха да пристигнат в Института. Едното беше от мъжки пол, другото от женски. Екип Червен рубин щеше да ги доведе довечера. Момчето, десетгодишно от Солт Сент Мари, имаше само 80 по скалата за МНФ. Момичето, четиринайсетгодишно от Чикаго, имаше 86. Според документите страдаше от аутизъм. Това щеше да създаде трудности и за персонала, и за другите деца. Ако беше под 80, вероятно нямаше да се занимават с нея. Но 86 беше изключително добра стойност.

МНФ беше съкращение на мозъчен невротрофичен фактор. Госпожа Сигсби не разбираше напълно химичните подробности, те бяха от компетенцията на доктор Хендрикс, но беше запозната с основните неща. Също като ОМП — основен метаболитен процент, МНФ представляваше скала. Тя измерваше темповете на растеж и продължителността на живот на невроните в цялото тяло и по-специално в мозъка.

Шепата хора с висок МНФ, по-малко от 0,5 процента от цялото население, бяха най-големите късметлии на света; Хендрикс твърдеше, че те са образецът, който Бог е имал предвид, когато е създал човека. Тези хора рядко страдаха от загуба на памет, депресия или невропатични болки. Рядко страдаха от затлъстяване или екстремното недохранване, характерно за болните от анорексия и булимия. Не срещаха трудности в общуването (момичето, което чакаха да пристигне, беше рядко изключение) и умееха да предотвратяват конфликти, вместо да ги предизвикват (Ник Уилхолм представляваше друго рядко изключение). Имаха слаба податливост на неврози като обсесивно-компулсивни разстройства и бяха отлични оратори. По-рядко получаваха главоболие и почти никога не страдаха от мигрена. Холестеролът им си оставаше нисък, независимо какво ядяха. Все пак по принцип спяха по-малко от нормалното, но компенсираха, като подремваха през деня, вместо да пият сънотворни хапчета.

Макар нивото на МНФ да беше сравнително стабилно, то можеше да намалее, понякога катастрофално. Най-честата причина Хендрикс наричаше хронична травматична енцефалопатия, съкратено ХТЕ. Доколкото госпожа Сигсби разбираше, тя се дължеше на сътресение на мозъка, получавано при удари на главата. Средните стойности на МНФ бяха 60 единици на милилитър; футболисти, които играеха професионално от над десет години, обикновено имаха стойности около 30, понякога около 20. МНФ намаляваше с възрастта, особено бързо при хора с болестта на Алцхаймер. Но тези факти не бяха важни за госпожа Сигсби, чиято задача беше да постига резултати, а през годините в Института постигаха добри резултати.

Важното за нея, за Института и за онези, които го финансираха и го пазеха в пълна тайна от 1955 година, беше, че децата с висок МНФ неизменно притежаваха екстрасензорни способности: телекинеза, телепатия или (в редки случаи) комбинация от двете. Самите деца понякога не знаеха за тях, защото дарбите обикновено бяха латентни. Онези, които все пак знаеха — предимно изключително надарени телепати като Ейвъри Диксън — успяваха да ги използват на моменти, ако им вършеха работа, но през останалото време не им обръщаха внимание.

На почти всички новородени се правеше изследване за МНФ. Деца като онези, чиито папки госпожа Сигсби четеше в момента, биваха набелязвани, следени и накрая прибирани. Слабите им екстрасензорни дарби биваха развивани и подсилвани. Според доктор Хендрикс наборът от способности можеше също така да бъде разширен — към телепатията да се добави телекинеза и обратното, макар че това не засягаше ни най-малко основната цел на Института — причината за съществуването му. Редките успехи, които докторът постигаше с предоставените му за опитни зайчета „розови“, нямаше да бъдат огласени. Сигсби не се съмняваше, че Донки Конг скърби относно този факт, макар да осъзнаваше, че публикация в което и да било медицинско списание ще му осигури доживотна присъда в затвор с максимална сигурност вместо Нобелова награда.

На вратата се почука и Розалинд надзърна в кабинета.

— Извинете за безпокойството, госпожо, но Фред Кларк иска да говори с вас. Изглежда…

— Припомни ми кой е Фред Кларк. — Госпожа Сигсби свали очилата си и разтри нос.

— Един от чистачите.

— Разбери какво иска и после ми кажи. Ако отново сме завъдили мишки и гризат кабелите, ще почака. Заета съм.

— Той каза, че е важно, и изглежда изключително притеснен.

Госпожа Сигсби въздъхна, затвори папката и я прибра в чекмеджето.

— Нека влезе тогава. Но дано има добра причина.

Причината не беше добра. Всъщност беше лоша. Много лоша.