Стивън Кинг
Институтът (140)

26.

Когато Ники пусна ръцете на Калиша и Джордж генерираната от децата сила намаля, но само за малко. Защото останалите се бяха събрали зад вратата на Отделение A, а те осигуряваха по-голямата част от силата.

„Като люлка е — помисли си Ник. — Докато способността да разсъждаваш намалява, телепатията и телекинезата се усилват. А на онези зад вратата почти не им е останала логична мисъл.“

„Точно така — каза Ейвъри. — Те са акумулаторът.“

Умът на Ники беше бистър — не изпитваше никаква болка. Като гледаше другите, предполагаше, че и при тях е така. Дали главоболието щеше да се върне — или кога — нямаше как да предвиди. Засега беше единствено благодарен.

Вече не се нуждаеха от бенгалския огън; можеха да се справят сами. Носеха се по вълната на бръмченето.

Ники се наведе над изпадналите в несвяст възпитатели, които сами си бяха пуснали ток, и започна да им пребърква джобовете. Намери каквото търсеше и го подаде на Калиша, която го даде на Ейвъри и каза:

— Ти го направи.

Ейвъри Диксън — който трябваше да си е вкъщи и да вечеря с родителите си след поредния тежък ден като най-дребното момче в пети клас — взе оранжевата карта и я допря до сензора. Ключалката изщрака и вратата се отвори. Обитателите на Горки Парк се бяха скупчили от другата й страна като стадо овце, сгушени по време на буря. Бяха мръсни, почти без дрехи, зашеметени. На няколко им течаха лиги. Пийти Литълджон викаше „я-я-я-я-я-я“ и се удряше по главата.

„Никога няма да се оправят — помисли си Ейвъри. — Зъбчатите им колелца са прекалено износени, за да се възстановят. Може би дори на Айрис.“

Джордж: „Но ние, останалите, може да имаме шанс“.

Да.

Калиша, макар да знаеше колко безсърдечно звучи, но също така, че се налага, рече мислено:

Междувременно можем да ги използваме.

— Сега какво? — попита Кейти. — Сега какво, сега какво?

За миг никой не й отговори, защото не знаеха. Тогава заговори Ейвъри: „Предната половина. Да вземем и останалите деца и да се махаме оттук“.

Хелън: „И къде ще отидем?“.

Разпищя се аларма, пиу-пиу-пиууу, на надигащи се и отслабващи вълни. Никой от тях не й обърна внимание.

— После ще му мислим — каза Ники и отново хвана Калиша и Джордж за ръцете. — Първо да си отмъстим. Да ги разтърсим малко. Някой възразява ли?

Никой не възрази. Отново хванати за ръце, единайсетимата, дали начало на бунта, тръгнаха по коридора към салона на Задната половина и асансьора до него. Обитателите на Отделение A ги следваха тромаво като зомбита, може би привлечени от магнетизма на деца, които все още можеха да мислят. Бръмченето беше отслабнало до тихо жужене, но не беше изчезнало. Ейвъри Диксън разпростря мисълта си в търсене на Люк, с надеждата, че ще го намери на място, твърде далечно, за да им е от помощ. Защото това би означавало, че поне едно от робуващите в Института деца е в безопасност. Имаше голяма вероятност те, останалите, да умрат, защото персоналът на тази адска дупка би направил всичко, за да им попречи да избягат.

Всичко.