Стивън Кинг
Институтът (153)

39.

Гладис Хиксън стоеше пред Стакхаус в поза „свободно“, с разкрачени крака и ръце зад гърба. От фалшивата усмивка, която всяко дете в Института ненавиждаше, нямаше и следа.

— Разбираш ли какво е положението, Гладис?

— Да, сър. Обитателите на Задната половина са в тунела за достъп.

— Точно така. Не могат да излязат, но засега и ние не можем да влезем. Разбрах, че са опитали… как да се изразя, да бърникат в главите на персонала с дарбите си, вярно ли е?

— Да, сър. Но нищо не постигнаха.

— Усещането все пак е неприятно.

— Да, малко. Чува се едно… бръмчене. Разсейва ни. Не е стигнало до административната сграда, поне засега, но всички в Предната половина го усещат.

Което беше логично, помисли си Стакхаус. Предната половина се намираше по-близо до тунела. Можеше да се каже дори, че е точно върху него.

— Но изглежда се усилва, сър.

А може и Гладис просто да си въобразяваше. Стакхаус се надяваше да е така и се надяваше, че Донки Конг е прав, като каза, че Диксън и приятелите му не могат да влияят върху умовете на подготвени хора, дори съвместно с безспорната сила на го̀рките. Но, както казваше дядо му: надеждата умира последна.

Вероятно смутена от мълчанието му, Гладис продължи:

— Но знаем какво са намислили и сме ги сгащили здраво.

— Чудесно се изрази, Гладис. А сега да минем на въпроса защо те повиках. Доколкото разбрах, на младини си учила в Масачузетския университет.

— Точно така, сър, но само три семестъра. Не беше за мен, затова напуснах и постъпих в морската пехота.

Стакхаус кимна. Нямаше нужда да я засрамва, като изтъква какво пише в досието й: след като се справяла добре в първи курс, Гладис загазила сериозно във втори. На сбирка в студентски бар фраснала съперничка за вниманието на приятеля си с халба, при което момичето изпаднало в безсъзнание, а Гладис трябвало да напусне не само заведението, но и университета. Въпросният инцидент не беше и първата й проява на агресия. Нищо чудно, че беше избрала морската пехота.

— Видях, че си учила химия.

— Не, сър, не точно. Още не бях избрала специалността си официално преди… преди да реша да напусна.

— Но си възнамерявала да запишеш тази специалност.

— Ъ, да, по онова време.

— Гладис, да речем, че ни трябва — ще използвам един несправедливо заклеймен израз — окончателно решение за децата в тунела. Не казвам, че ще го използваме, не, в никакъв случай, но да го разгледаме на теория.

— Питате ме дали има начин да бъдат отровени, така ли, сър?

— Да речем, че това питам.

Сега Гладис се усмихна, този път съвсем искрено. Може би дори облекчено. Ако децата умряха, дразнещото бръмчене щеше да спре.

— Най-лесното нещо на света, сър, при условие че тунелът е включен към ОВКС, а съм сигурна, че е включен.

— ОВКС?

— Отоплителна, вентилационна и климатична система, сър. Трябва ви белина и препарат за почистване на тоалетни. В склада на камериерките има предостатъчно и от двете. При смесването им се отделя хлор. Няколко кофи с тази смес под отвора на климатичната система на тунела, покривате ги с брезент, за да засмуче добре, и готово. — Тя замълча замислено. — Разбира се, преди това е хубаво да изведете персонала от Задната половина. Възможно е онази част от комплекса да има само една вентилационна шахта. Не съм сигурна. Мога да разгледам чертежите, ако…

— Няма нужда — прекъсна я Стакхаус. — Но май е добре с Фред Кларк, чистача, да… хъм… подготвите необходимите съставки. Само като резервен вариант, разбира се.

— Да, сър, естествено. — Гладис изглеждаше нетърпелива да се залови със задачата. — Може ли да попитам къде е госпожа Сигсби? Кабинетът й е празен, а Розалинд ми каза да питам вас, щом искам да знам.

— Местонахождението на госпожа Сигсби не ти влиза в работата, Гладис. — И тъй като тя, изглежда, беше решена да остане в армейски режим, добави: — Свободна си.

Гладис тръгна да търси чистача Фред и да събира съставките, които щяха да сложат край и на децата, и на бръмченето, обхванало Предната половина.

Стакхаус се облегна на стола и се запита дали ще се наложи да прибегнат до толкова крайна мярка. Смяташе, че е възможно. И наистина ли беше толкова крайна, като се имаше предвид какво вършеха тук през последните седем десетилетия? Все пак смъртта беше неизбежна в техния бранш, а понякога кризисните ситуации изискваха всичко да започне на чисто.

Това ново начало зависеше от госпожа Сигсби. Експедицията й до Южна Каролина беше доста лекомислена, но именно подобни планове често се оказваха най-добрите. Спомни си едно изказване на Майк Тайсън: „Започнат ли да валят ударите, стратегията изхвърча през прозореца“. Във всеки случай собствената му стратегия за бягство беше готова. Подготвил я бе още преди години. Заделени пари, фалшиви паспорти (три на брой), планове за пътуване, избрани дестинации. Въпреки това смяташе да остане тук колкото се може по-дълго, отчасти от лоялност към Джулия, но най-вече защото вярваше в работата, която вършеха. Да опази света за демокрацията стоеше на второ място. Да го опази като цяло беше основната причина.

„Все още няма нужда да тръгвам — каза си той. — Каруцата се накланя, но не се е преобърнала. Най-добре да изчакам. Да видим кой ще остане прав, след като ударите спрат да се сипят.“

Чакаше сателитният телефон да нададе настойчивото си бръмчене. След като Джулия го осведомеше за резултатите от операцията на юг, щеше да реши как да постъпи. Ако телефонът изобщо не звъннеше, това също щеше да е красноречив отговор.