Стивън Кинг
Институтът (168)

12.

Дванайсет и половина.

Калиша гледаше децата от Отделение A и си мислеше за маршовия оркестър на Университета на Охайо. Баща й следеше мачовете на университетския футболен отбор и тя винаги ги гледаше с него — заради компанията — но й беше интересна само програмата в почивката, когато оркестърът („Гордосттаааа на отбора!“, съобщаваше говорителят) излизаше на игрището, като едновременно свиреше на инструментите и образуваше фигури, които се виждаха само отвисоко — от емблемата на Супермен до фантастичен динозавър от „Джурасик Парк“, който се разхождаше и поклащаше гущерската си глава.

Децата от Отделение A не свиреха на музикални инструменти и когато се хванеха за ръце, описваха само кръгове — неправилни, защото тунелът беше тесен — но изглеждаха също така… как беше думата…

— Синхронизирани — каза Ники.

Калиша се огледа стреснато. Той й се усмихна и отметна коса, за да може тя да види по-добре очите му, които, да си го признаем, бяха очарователни.

— Това е сложна дума дори за бяло момче.

— Научих я от Люк.

— Чуваш ли го? Държите ли връзка?

— Горе-долу. Ту се появява, ту изчезва. Трудно ми е да различа моите мисли от неговите. Помогна фактът, че спях. Когато съм буден, моите мисли ми пречат.

— Като смущения ли?

Той сви рамене.

— Предполагам. Но ако отвориш съзнанието си, съм убеден, че и ти ще го чуеш. Най-ясно се чува, когато те оформят кръг. — Той кимна към децата от Отделение A, които отново бяха започнали да се шляят безцелно. Джими и Дона вървяха заедно и поклащаха преплетените си ръце. — Искаш ли да пробваме?

Калиша опита да изпразни съзнанието си от мисли. Отначало се оказа изненадващо трудно, но когато се вслуша в бръмченето, стана по-лесно. Бръмченето приличаше на вода за уста, само че за мозъка.

— Кое е толкова смешно, К?

— Нищо.

— А, схванах — рече Ники. — Промивка на мозъка вместо промивка на устата. Харесва ми.

— Долавям нещо, но слабо. Люк сигурно спи.

— Сигурно. Но мисля, че скоро ще се събуди. Защото ние сме будни.

— Синхронизиране — каза Калиша. — Каква страхотна дума. Точно в негов стил. Сещаш ли се за жетоните, които ни даваха за автоматите? Люк ги наричаше възнаграждение. Също страхотна дума.

— Люк е специален, защото е много умен. — Ники погледна Ейвъри, който се беше облегнал на Хелън. И двамата спяха непробудно. — А Ейвстър е специален, защото… ами…

— Защото е Ейвъри.

— Да. — Ники се ухили. — А онези идиоти взеха че го тунинговаха, без да му сложат регулатор на двигателя. — Усмивката му беше, нека си признаем, също толкова очарователна, колкото очите. — Те двамата ни доведоха дотук. Люк е шоколадът, Ейвъри е фъстъченото масло. Поотделно нямаше да променят нищо. Заедно представляват шоколадовата кошничка с фъстъчено масло, която ще изкърти заведението.

Калиша се разсмя. Глупаво сравнение, но и доста точно. Поне се надяваше.

— Но ние все още сме заклещени тук. Като плъхове в запушена тръба.

Сините му очи се впериха в нейните кафяви очи.

— Но не за дълго, знаеш го.

— Ще умрем, нали? Ако не ни пуснат газ, тогава… — Калиша кимна към децата от Отделение A, които отново образуваха кръг. Бръмченето се усили. Лампите на тавана проблеснаха ярко. — Ще се случи, когато те се отприщят. Както и другите, където и да се намират.

„Телефонът — каза му мислено. — Големият телефон.“

— Вероятно — рече Ники. — Люк твърди, че ще ги сринем, както Самсон сринал храма върху филистимците. Не знам историята — никой в семейството ни не чете Библията — но схващам идеята.

Калиша обаче знаеше историята и потрепери. Отново погледна Ейвъри и си спомни друг цитат от Библията: „ще ги води малко дете“.

— Може ли да ти кажа нещо? — попита тя. — Сигурно ще ми се смееш, но не ми пука.

— Давай.

— Искам да ме целунеш.

— Задачата не ми се струва тежка — отвърна Ники и се усмихна.

Тя се приведе към него. Той се наведе към нея. Целунаха се сред бръмченето.

„Колко е приятно — помисли си Калиша. — Така си го представях и наистина е прекрасно.“

Мисълта на Ники пристигна веднага по вълните на бръмченето: „Да пробваме отново. Да видим дали втория път ще е още по-хубаво“.