Стивън Кинг
Институтът (3)

2.

Ваучерът се оказа за мизерен хотел, разположен близо до края на най-натоварената писта на международното летище в Тампа. Тим заспа на фона на самолетен рев и се събуди от същия този звук, след което слезе да погълне едно варено яйце и две жилави като подметки палачинки от масата за безплатна закуска. Макар храната далеч да не представляваше деликатес, той се нахрани охотно и се качи в стаята си, докато стане девет и банките отворят.

Изтегли неочаквано придобитата сума без проблем, защото в банката бяха известени за пристигането му и чекът беше одобрен предварително; нямаше намерение да чака в мизерния хотел, докато потвърдят трансакцията. Помоли да му изплатят двете хиляди долара в банкноти от по петдесет и двайсет, сгъна пачката и я пъхна в предния си джоб, взе сака си от служителя на охраната и повика кола на „Юбер“ да го закара до Елънтън. Там плати на шофьора, отиде пеша до най-близката табела за магистрала 301-Север и вдигна палец. След петнайсет минути го качи старец с рекламна шапка на строителна компания „Кейс“. В ремаркето на пикапа му нямаше пъпеши, а самото ремарке не беше дървено, но всичко останало съвпадаше с видението му от предишната вечер.

— Накъде си се запътил, друже? — попита старецът.

— Ами, крайната ми цел е Ню Йорк, предполагам.

Старецът изплю струя обагрена в кафяво от тютюн слюнка през прозореца.

— Че кой нормален човек би тръгнал натам? — Говореше с провлачен южняшки акцент.

— Не знам — рече Тим, макар да знаеше; един негов стар приятел от полицията му беше казал, че в Голямата ябълка е пълно с работа в частни охранителни фирми, някои от които биха придали по-голяма тежест на дългогодишния му опит, отколкото на нелепата издънка, която бе сложила край на полицейската му кариера във Флорида. — Просто се надявам до довечера да стигна в Джорджия. Може пък там да ми хареса повече.

— Ето това вече е приказка — каза старецът. — В Джорджия не е зле, особено ако обичаш праскови. Мен обаче ме хваща рядкото щастие от тях. Имаш ли нещо против да пусна музика?

— Не.

— Само да те предупредя, че я надувам силно. Малко съм оглушал.

— Просто се радвам, че ме качихте.

Зазвуча кънтри песен на Уейлън Дженингс, а не рок парче на РЕО Спийдуагън, но Тим нямаше нищо против. Уейлън бе последван от Шутър Дженингс и Марти Стюарт. Двамата мъже в опръскания с кал „Додж Рам“ слушаха музика и гледаха простиращата се пред тях магистрала. След сто и десет километра старецът спря край пътя, вдигна рекламната си шапка за поздрав и пожела на Тим „приятеен деен“.

Тим не успя да стигне в Джорджия до вечерта — прекара нощта в друг мизерен хотел до крайпътна сергия за портокалов сок — но пристигна там на следващия ден. В град Брънзуик (родното място на прочутата едноименна яхния) се хвана за две седмици на работа в завод за рециклиране също толкова спонтанно, колкото беше решил да отстъпи мястото си в самолета. Нямаше спешна нужда от пари, но му се струваше, че има нужда от време. В момента се намираше в преходен период, който нямаше да приключи за една нощ. Освен това в съседство имаше зала за боулинг и закусвалня „Дени“. На подобна комбинация трудно можеше да се устои.