Стивън Кинг
Институтът (91)

2.

Госпожа Сигсби познаваше Кларк: виждала го беше често по коридорите да мете или мие пода, но никога не го беше виждала в подобно състояние. Блед беше като платно и с разчорлена коса, сякаш беше прокарвал пръсти през нея или я беше скубал, а устата му потреперваше колебливо.

— Какъв е проблемът, Кларк? Изглеждаш сякаш си видял призрак.

— Трябва да дойдете, госпожо Сигсби. Трябва да видите.

— Какво да видя?

Той поклати глава и повтори:

— Трябва да видите.

Тя тръгна с него по алеята между административната сграда и Западното крило на общежитието. На два пъти го попита какъв точно е проблемът, но той само клатеше глава и повтаряше, че трябва да види със собствените си очи. Раздразнението, че са я прекъснали, започна да отстъпва място на безпокойство. Нещо с някое дете ли се беше случило? Злополучен тест като с онзи Крос? Не, не можеше да е това. Ако възникнеше проблем с някое от децата, щеше да го открие възпитател, техник или доктор, а не чистач.

На половината път по най-пустия коридор в Западното крило момче с голямо шкембе и закопчана накриво риза четеше бележка, закачена на бравата на затворена врата. Видя госпожа Сигсби да приближава и се стресна. И точно така трябваше да бъде, по нейно мнение.

— Ти си Уипъл, нали?

— Да.

— Какво каза?

Стиви задъвка долната си устна, докато обмисляше въпроса.

— Да, госпожо Сигсби.

— Така е по-добре. А сега изчезвай. Ако нямаш тестове, си намери друго занимание.

— Дадено. Исках да кажа, добре, госпожо Сигсби.

Стиви се отдалечи, като погледна веднъж през рамо. Госпожа Сигсби не го забеляза. Тя гледаше бележката, закачена на бравата. На нея беше написано НЕ ВЛИЗАЙТЕ, вероятно с химикалката, стърчаща от предния джоб на Кларк.

— Щях да я заключа, но нямам ключ — рече Фред.

Чистачите имаха ключове за различните килери с препарати и принадлежности на ниво A, както и за автоматите, за да ги зареждат, но нямаха ключове за медицинските кабинети и за стаите в жилищната сграда. Последните бездруго рядко се заключваха, освен когато някой калпазанин не направеше беля и не го накажеха да не излиза от стаята си цял ден. Чистачите нямаха и карти за асансьора. Ако се наложеше да слязат на долните нива, трябваше да намерят възпитател или техник, който да ги придружи.

— Ако онзи шишко беше влязъл вътре, щеше направо да се натакова — каза Кларк.

Госпожа Сигсби отвори вратата мълчаливо и огледа празната стая — на стената нямаше плакати или снимки, на леглото беше останал само гол дюшек. Не се различаваше по нищо от много други стаи в общежитието през последните десетина години, когато предишният постоянният поток от деца с висок МНФ беше намалял до тънка струйка. Според теорията на доктор Хендрикс високите стойности на МНФ намалявали в човешкия геном с всяко следващо поколение, като се влошавали и някои други характеристики като острото зрение и слух. Както и, според него, способността да си мърдаш ушите. Което може и да беше шега, но може и да го беше казал сериозно. С Донки Конг човек никога не знаеше.

Тя се обърна и погледна Фред.

— В банята е. Затворих вратата за всеки случай.

Госпожа Сигсби я отвори и замръзна. Виждала беше какво ли не по времето си като ръководител на Института, включително самоубийството на едно от децата и опита за самоубийство на други две, но досега не беше виждала самоубил се служител.

Камериерката (нямаше как да сбърка кафявата униформа) се беше обесила на душа, който би се счупил под тежестта на някой по-едър — малкия Уипъл, когото току-що беше отпратила, например. Мъртвото лице, което се взираше свирепо в нея, беше черно и подуто. Езикът на жената стърчеше между устните, сякаш им се плезеше за последно. Върху плочките на стената с разкривени букви беше написано прощално послание.

— Това е Морийн — каза тихо Фред. Извади смачкани на топка носни кърпички от задния джоб на работния си панталон и избърса устни. — Морийн Алвърсън. Тя…

Госпожа Сигсби се отърси от сковалия я шок и погледна през рамо. Вратата към коридора продължаваше да зее.

— Затвори я.

— Тя…

— Затвори вратата!

Чистачът изпълни нареждането. Госпожа Сигсби попипа десния джоб на сакото си, но той беше празен. „Мамка му — помисли си. — Мамка му, мамка му, мамка му.“ Колко нехайно от нейна страна да забрави радиостанцията, но как да предположи, че ще се натъкне на подобна сцена?

— Отиди в кабинета ми. Кажи на Розалинд да ти даде радиостанцията ми и я донеси.

— Вие…

— Млъквай! — Тя се извърна към него. Устата й беше стисната до тънка линия, а изпъкналите от слабото й лице очи накараха Фред да отстъпи назад. Приличаше на полудяла. — Действай бързо и да не си издумал и думичка на никого.

— Разбира се.

Фред излезе и затвори вратата. Госпожа Сигсби седна на голия дюшек и се вгледа в жената, висяща от душа. И в посланието, написано с червилото, което сега забеляза, че е паднало пред тоалетната.

АДЪТ ВИ ЧАКА. ЩЕ СЪМ ТАМ ДА ВИ ПОСРЕЩНА.