Стивън Кинг
Институтът (62)

25.

На следващия ден Присила и Хадад отведоха Люк на ниво E, където стъпваше за пръв път. Там му включиха система, която Присила твърдеше, че ще го успокои. Само дето го приспа дълбоко. Когато се събуди, разтреперан и гол, коремът, десният му крак и дясната му страна бяха бинтовани. Една докторка — РИЧАРДСЪН, според табелката на бялата й престилка — се беше надвесила над него.

— Как се чувстваш, Люк?

— Какво сте ми направили? — Опита се да изкрещи въпроса, но успя само да го изръмжи задавено. Бяха пъхнали нещо и в гърлото му. Вероятно някаква дихателна тръбичка. Макар и със закъснение, той закри чатала си с ръце.

— Само взехме няколко проби. — Доктор Ричардсън свали със замах пъстрата си хирургическа шапка и по раменете й се разсипа гъста черна коса. — Не сме ти извадили бъбрек, за да го продадем на черния пазар, ако това те тревожи. Ще изпитваш лека болка, особено между ребрата, но тя ще отшуми бързо. Междувременно изпий тези. — Подаде му кафяво шишенце без етикет, в което имаше няколко таблетки.

После излезе, а в стаята влезе Зик с дрехите му.

— Облечи се, когато прецениш, че ще успееш да станеш, без да паднеш. — Съобразителен както винаги, Зик хвърли дрехите на пода.

След известно време Люк успя да ги вземе и да се облече. Присила — този път заедно с Гладис — го заведе до общежитието.

Бяха го завели долу по светло, но сега навън беше тъмно. Може би беше късно през нощта, не можеше да прецени. Представата му за времето тотално се бе объркала.

— Можеш ли да стигнеш сам до стаята си? — попита Гладис. Не се усмихваше; сигурно усмивката й не работеше нощни смени.

— Да.

— Върви тогава. Изпий едно от хапчетата. Оксиконтин са. Облекчават болката, а и те карат да се чувстваш добре. Бонус. На сутринта ще ти е минало.

Люк тръгна по коридора, посегна да отвори вратата на стаята си, но спря. Някой плачеше. Звукът долиташе откъм тъпия плакат ПОРЕДЕН ДЕН В РАЯ, което означаваше, че вероятно идва от стаята на Калиша. Поколеба се за момент, тъй като не искаше да знае каква е причината за плача, а и определено не му се занимаваше да утешава някой друг. Все пак ставаше въпрос за Калиша, затова отиде и почука тихичко на вратата й. Не получи отговор, но натисна бравата и надзърна вътре.

— Калиша?

Тя лежеше по гръб, закрила очи с ръка.

— Върви си, Люк. Не искам да ме виждаш така.

За малко да изпълни молбата й, но усети, че тя всъщност не иска това. Затова влезе вътре и седна до нея.

— Какво е станало?

Знаеше и това, само не с подробности.