Стивън Кинг
Институтът (141)

27.

Тревър Стакхаус беше в кабинета си през няколко врати от кабинета на госпожа Сигсби и крачеше напред-назад, защото беше прекалено уморен, за да седне, и възнамеряваше да не го прави, докато Джулия не се обади. Можеше да му съобщи добра или лоша новина, но каквато и да било новина щеше да е за предпочитане пред напрегнатото чакане.

Звънна телефон, но не със сигнала на стационарния, нито с бръмченето на сателитния му телефон; прозвуча заповедническият двоен клаксон на червения телефон на охраната. За последно беше звънял, когато се бе разиграла драмата с близначките и Крос в столовата. Стакхаус вдигна и преди да успее да издума, доктор Халас започна да дърдори в ухото му:

— Излязоха, онези, които гледат филмите със сигурност, а мисля, че и го̀рките, раниха поне трима от възпитателите, не, четирима, Корин смята, че Фил Шафиц е мъртъв от електро…

— Млъкни! — кресна Стакхаус в слушалката. След като беше сигурен (не, не сигурен, просто се надяваше), че е привлякъл вниманието на Хекил, каза: — Стегни се и ми обясни какво се е случило.

Халас, възвърнал си някакво подобие на здрав разум благодарение на крясъка, разказа на Стакхаус какво е видял. Когато наближаваше края на историята, алармата на Института се задейства.

— Господи, ти ли я включи, Евърет?

— Не, не съм аз, трябва да е била Джоан. Доктор Джеймс. Тя беше в крематориума. Ходи там да медитира.

Стакхаус почти се разсея от чудатия образ, който тези думи извикаха в съзнанието му — доктор Джекил, седнала със скръстени крака пред вратата на пещта, може би отправяща молитви за спокойствие, но след миг насочи с усилие мислите си обратно към належащата ситуация: децата в Задната половина се бяха надигнали на някакъв необмислен бунт. Как беше възможно? До момента никога не се бе случвало. И защо точно сега?

Хекил продължаваше да говори, но Стакхаус бе чул достатъчно.

— Слушай ме, Евърет. Събери всички оранжеви карти, които намериш, и ги изгори, ясно ли е? Изгори ги!

— Но как… как да…

— Имате пещ на ниво Е! — изрева Стакхаус. — Използвайте тая шибана пещ за нещо различно от горене на деца!

Затвори и вдигна стационарния телефон, за да се обади на Фелоус в компютърната зала. Анди попита защо се е включила алармата. Беше уплашен.

— Имаме проблем в Задната половина, но всичко е под контрол. Прехвърли сигнала от камерите там на моя компютър. Не задавай въпроси, просто го направи.

Включи настолния си компютър — нима старата машина винаги зареждаше толкова бавно? — и кликна върху ОХРАНИТЕЛНИ КАМЕРИ. Видя столовата в Предната половина, почти празна… няколко деца на площадката…

— Анди! — изкрещя. — Не от Предната половина, а от Задната! Спри да се занасяш…

Картината се смени и Стакхаус видя Хекил — през слой прах върху обектива — да се крие в кабинета си, когато вътре влезе Джекил, вероятно върнала се от прекъснатата медитация.

— Така е по-добре. Аз поемам оттук.

Стакхаус превключи на камерата в стаята за почивка на възпитателите. Няколко от тях се криеха зад затворената и вероятно заключена врата към коридора. От тях не можеше да очаква помощ.

Превключи отново и видя застлания със син килим централен коридор, където лежаха поне трима възпитатели. Не, четирима. Джейк Хаулънд седеше на пода пред киносалона, притиснал ръка в горнището на подгизналата си от кръв униформа.

Превключи и видя столовата, празна.

Превключи и видя салона. Корин Росън беше коленичила до Фил Шафиц и говореше на някого по радиостанцията. Фил наистина изглеждаше мъртъв.

Превключи и видя нишата с асансьора, чиито врати тъкмо започваха да се затварят с плъзгане. Кабината беше голяма — колкото асансьорите за превозване на пациенти в болниците — и в нея се бяха натъпкали децата. Повечето полуголи. Значи бяха го̀рките от Отделение A. Ако можеше да ги спре там… Да ги заклещи…

Превключи и през дразнещия пласт прах и мръсотия видя още деца на ниво E, десетина, да се мотаят пред асансьора и да чакат вратата да се отвори и да пристигнат останалите невръстни бунтовници. Чакаха пред тунела, водещ към Предната половина. Лошо.

Стакхаус вдигна стационарния телефон, но чу само тишина. Фелоус беше затворил. Проклинайки пропиляното време, той отново го набра.

— Можеш ли да спреш тока на асансьора в Задната половина? За да заседне в шахтата?

— Не знам — отвърна Фелоус. — Може би. Възможно е да пише как става в книжката с процедури при аварии. Сега ще про…

Но вече беше твърде късно. Вратата на асансьора се отвори бавно на ниво E и бегълците от Горки Парк започнаха да излизат замаяни и да оглеждат настланата с плочки ниша, сякаш можеха да видят нещо там. Това беше лошо, но Стакхаус забеляза нещо още по-тревожно. Дори Хекил и Джекил да съберяха десетки карти за достъп от Задната половина, нямаше да има никакво значение. Защото едно от децата — пикльото, който заедно с камериерката имаше пръст в бягството на Елис — държеше една от оранжевите карти. С нея щеше да отвори вратата към тунела, както и вратата към ниво F в Предната половина. Стигнеха ли до Предната половина, можеше да се случи всичко.

За миг, за един безкраен миг, Стакхаус се вцепени. Фелоус крякаше в ухото му, но сякаш от много далеч. Защото малкото леке наистина използва оранжевата карта да отключи и поведе бандата си разбойници в тунела. След двеста метра щяха да стигнат до Предната половина. Вратата се затвори след последното дете и нишата пред асансьора се опразни. Стакхаус превключи на друга камера и ги видя как вървят през облицования с плочки тунел.

В кабинета му нахлу доктор Хендрикс — Донки Конг — с разгащена риза, наполовина разкопчан цип на панталона и зачервени и ококорени очи.

— Какво става? Какво…

В този момент, за да стане още по-голяма лудница, сателитният му телефон зазвъня. Стакхаус направи знак на Хендрикс да замълчи. Телефонът продължи да настоява.

— Анди. В тунела са. Идват насам и имат карта за достъп. Трябва да ги спрем. Хрумват ли ти някакви идеи?

Очакваше само паника, но Фелоус го изненада.

— Мога да блокирам ключалките.

— Какво?

— Не мога да дезактивирам картите, но мога да блокирам ключалките. Кодовете за отключване са компютърно генерирани, тъй че…

— Нима казваш, че можеш да ги заклещиш в тунела?

— Ами да.

— Веднага го направи! Действай!

— Какво става? — попита Хендрикс. — Боже, тъкмо се канех да тръгвам, но алармата…

— Млъкни — каза Стакхаус. — Но стой тук. Може да ми потрябваш.

Сателитният телефон продължи да дрънчи пронизително. Без да сваля очи от тунела и приближаващите кретенчета, той го вдигна. Сега държеше по един телефон на всяко ухо като герой от стара комедия.

— Какво? Какво?

— Пристигнахме и момчето е тук — съобщи му госпожа Сигсби. Връзката беше добра; все едно тя се намираше в съседната стая. — Очаквам съвсем скоро да е в ръцете ни. — Замълча за момент. — Или мъртво.

— Браво на теб, Джулия, но тук възникна проблем. Има…

— Каквото и да става, ти се оправяй. Нашата операция тече в момента. Ще ти се обадя, когато тръгнем от града.

И му затвори. Нямаше значение, защото ако Фелоус не успееше да изпълни компютърния си фокус, Джулия може би нямаше да има къде да се прибере.

— Анди! Чуваш ли ме?

— Да.

— Направи ли го?

Стакхаус очакваше с ужас Фелоус да каже как старата им компютърна система е избрала точно този критичен момент да забие.

— Да. Мисля, че се получи. На екрана ми се изписа съобщение, което гласи: ОРАНЖЕВИТЕ КАРТИ ЗА ДОСТЪП СА НЕВАЛИДНИ ВЪВЕДЕТЕ НОВ КОД.

Фактът, че според Анди Фелоус трикът се е получил, по никакъв начин не успокои Стакхаус. Той се приведе напред на стола и се взря в екрана на компютъра. Хендрикс дойде при него и надзърна над рамото му.

— Боже, защо са излезли?

— Предполагам, че идват за нас — отговори Стакхаус. — А сега ще разберем дали ще успеят.

Процесията от потенциални бегълци излезе от обхвата на камерата. Стакхаус натисна клавиша, с който се прехвърляше картината, зърна за миг Корин Росън с главата на Фил в скута й, после стигна до камерата, която му трябваше. На нея се виждаше вратата за ниво F в края на тунела към Предната половина. Децата стигнаха до нея.

— Моментът на истината настъпи — каза Стакхаус. Стискаше юмруци толкова силно, че беше оставил следи от нокти по дланите си.

Диксън вдигна оранжевата карта и я сложи върху сензора. Натисна бравата и когато тя не поддаде, Тревър Стакхаус най-накрая се отпусна. До него Хендрикс въздъхна облекчено, въздишката му миришеше на бърбън. Пиенето на алкохол по време на работа беше строго забранено, както и носенето на мобилен телефон, но Стакхаус нямаше намерение да се тревожи за това сега.

„Мухи, уловени в буркан — помисли си той. — Точно това представлявате в момента, момчета и момичета. А какво ще ви се случи…“ Това, за щастие, не беше негов проблем. Какво щеше да им се случи, след като разчистеха в Южна Каролина, зависеше от госпожа Сигсби.

— Затова ти плащат големите пари, Джулия — каза той и се облегна на стола, за да проследи как няколко от децата — сега водени от Уилхолм — се връщат и опитват да отворят вратата, през която бяха излезли в тунела. Без резултат. Сополанкото Уилхолм отметна глава назад. Отвори уста. На Стакхаус му се искаше да има и аудиосигнал, за да чуе разярения му вик.

— Изолирахме проблема — каза той на Хендрикс.

— Ами… — каза докторът.

Стакхаус се обърна и го изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Едва ли сме го изолирали напълно.