Стивън Кинг
Институтът (142)

28.

Тим сложи ръка върху рамото на Люк.

— Ако си готов, трябва да се връщаме вътре и да разплетем тази история. Ще пийнеш още една кола и…

— Почакай. — Люк се взираше в хванатите за ръце мъж и жена на отсрещния тротоар. Те не бяха забелязали тримата в уличката на Ани Сиротната: вниманието им беше насочено към участъка.

— Слезли са от магистралата и са се изгубили — каза Уенди. — Готова съм да се обзаложа. Имаме поне по пет-шест такива случая всеки месец.

Люк не й обърна внимание. Все още усещаше другите, децата, които в момента изглеждаха стъписани, но се намираха в далечно кътче на съзнанието му като гласове, долитащи през вентилационната шахта от друга стая. Онази жена… с роклята на цветя…

„Нещо се прекатурва и ме събужда. Трябва да е купата от Североизточния турнир по дебати, защото е най-голяма и падне ли, вдига невъобразим шум. Някой се е навел над мен. Мисля си, че е мама, защото макар да знам, че не е тя, над мен се е надвесила жена и първата мисъл, която минава през сънения ми ум, е за мама. Тя казва…“

— Да — каза Люк. — Както кажеш.

— Чудесно! — зарадва се Уенди. — Само да…

— Не, тя каза това. — Той посочи с пръст. Двойката беше стигнала до тротоара пред полицейския участък. Вече не се държаха за ръце. Люк се обърна към Тим с облещени от паника очи. — Тя е една от похитителите ми! После я видях пак в Института! В стаята за почивка! Те са тук! Казах ви, че ще дойдат, и дойдоха!

Люк се завъртя рязко и хукна към вратата, която беше отключена, за да може Ани да влиза нощем, ако пожелае.

— Какво… — започна Уенди, но Тим не я остави да довърши. Хукна след момчето от влака, а в главата му се въртеше единствено мисълта, че хлапето може и да е било право за Норбърт Холистър.