Стивън Кинг
Институтът (93)

4.

— Тя беше твоята доносничка. Това ли те тревожи?

— Нашата доносничка, Тревър. Да, това ме тревожи. Възможно е да се окаже проблем.

Преди година — не, по-скоро година и половина, по земята все още имаше сняг — Морийн Алвърсън поиска среща с госпожа Сигсби и я помоли за задачи, които да й донесат допълнителни доходи. Госпожа Сигсби, която обмисляше един свой нов проект в продължение на година, но нямаше идея как да го осъществи, попита Алвърсън дали би се съгласила да й предава информация, която е научила от децата. Алвърсън се съгласи и дори прояви известна находчивост, като предложи да пусне слуха за различните мъртви зони, където микрофоните не работели добре или изобщо не работели.

Стакхаус сви рамене.

— Докладите й рядко съдържаха нещо повече от клюки. Кое момче прекарало нощта при кое момиче, кой е написал ТОНИ Е ТЪПАК на масата в столовата, неща от този сорт. — Той се замисли. — Макар че доносите сигурно са я карали да се чувства още по-виновна.

— Тя беше омъжена, но вече не носеше брачна халка. Какво знаем за живота й във Върмонт?

— В момента не си спомням, но в досието й трябва да пише. Ще проверя.

Госпожа Сигсби се замисли и осъзна колко малко бе знаела и самата тя за Морийн Алвърсън. Да, знаеше, че Алвърсън е омъжена, защото беше виждала халката. Да, пенсионирана служителка от армията беше като голяма част от персонала на Института. Тя знаеше, че домът на Алвърсън е във Върмонт. Но не знаеше почти нищо друго, а как беше възможно това, след като я бе наела да шпионира децата? Вече едва ли имаше значение, защото Алвърсън беше мъртва, но това й напомни как беше забравила радиостанцията си, понеже бе предположила, че чистачът прави от мухата слон. Напомни й и за прашните камери, за бавните компютри и малкия и некадърен екип, който отговаряше за тях, за редовно развалящата се храна в столовата, за гризящите кабели мишки и написаните през пръсти доклади от видеонаблюдението, особено от нощната смяна, която застъпваше от 23:00 до 7:00 сутринта, когато децата спяха.

Наведе я на мисълта за немарливост.

— Джулия? Казах…

— Чух те. Не съм глуха. Кой е на смяна в стаята за видеонаблюдение?

Стакхаус си погледна часовника.

— Вероятно никой. Обед е. Децата или са си в стаите, или се мотаят наоколо.

„Това са догадки — помисли си тя. — А коя е майката на немарливостта, ако не догадките?“ Институтът работеше вече повече от шейсет години, доста повече, и от него никога не беше изтичала информация. Никога не се беше налагало (поне по време на нейното управление) да използва специалния телефон, онзи, който наричаха Нулевия телефон, за друго освен за редовните отчети. С други думи — за нищо, с което не бяха успели да се справят сами.

В Бенд, естествено, се носеха слухове. Най-разпространеният сред жителите на градчето беше, че комплексът в гората е някаква база за ядрени ракетни установки. Или че в него се разработват химически и биологически оръжия. Друг, и този беше по-близо до истината, гласеше, че това е експериментална правителствена лаборатория. Но слуховете не вредяха. Слуховете създаваха дезинформация.

„Всичко е наред — каза си тя. — Всичко е както трябва. Самоубийството на тежко болна камериерка е само препятствие по пътя, при това незначително.“ Но все пак подсказваше за по-големи… е, не проблеми, прекалено би било да ги нарече така, но обезпокоителни тенденции. И отчасти вината беше нейна. В началото на мандата й стъклата на камерите никога не прашлясваха и тя никога не излизаше от кабинета си без радиостанция. В онези дни щеше да знае повече за жената, на която плащаше да доносничи за възпитаниците им.

Спомни си за ентропията. Склонността да караш по инерция, когато всичко върви добре.

Да разчиташ на догадки.

— Госпожо Сигсби? Джулия? Имаш ли някакви задачи за мен?

Тя се върна към действителността.

— Да, искам да знам всичко за нея и ако стаята за видеонаблюдение е празна, веднага да изпратиш някого там. Най-добре Джери. — Джери Симъндс беше един от двамата компютърни специалисти и най-добрият в боравенето със старата техника.

— Джери е в отпуск. Лови риба в Насау.

— Тогава прати Анди.

Стакхаус поклати глава.

— Фелоус е в селото. Видях го да излиза от магазина.

— По дяволите, трябва да е тук! Тогава прати Зик. Зик Гърка. Работил е с техниката за наблюдение, нали?

— Така мисля — отвърна Стакхаус отново мъгляво. Не знаеше със сигурност. Предполагаше. Правеше догадки.

Прашни камери. Мръсни стени. Безгрижно дърдорене на ниво B. Празна стая за видеонаблюдение.

Госпожа Сигсби реши, че ще трябва да направи сериозни промени, при това преди листата да пожълтеят и да опадат от дърветата. Дори самоубийството на Алвърсън да не бе от значение, то поне бе послужило да ги извади от дрямката. Не обичаше да разговаря по Нулевия телефон с мъжа в другия край на линията, винаги я побиваха студени тръпки, когато чуеше фъфлещия му поздрав (не Сигсби, а Шигшби), но трябваше да го направи. Писменият доклад нямаше да свърши работа. Имаха агенти из цялата страна. Разполагаха с частен самолет на повикване. На персонала се плащаше добре и получаваха пълен осигурителен пакет и допълнителни бонуси. И въпреки това Институтът все повече заприличваше на занемарен магазин в запустял търговски център. Пълна лудост. Нещата трябваше да се променят. И щяха да се променят.

— Нареди на Зик да провери проследяващите устройства — каза тя. — Да се уверим, че всички питомци са налични. Интересуват ме по-конкретно Люк Елис и Ейвъри Диксън. Тя често говореше с тях.

— Знаем за какво си говореха. Все безобидни неща.

— Просто го направи.

— С удоволствие. Междувременно, трябва да се успокоиш. — Той посочи трупа с почернялото лице и безочливо изплезения език. — И погледни нещата от друг ъгъл. Тази жена беше много болна, виждала е, че краят наближава, и е решила да го ускори.

— Провери децата, Тревър. Ако са си по местата — не е задължително с усмивка на уста — тогава ще се успокоя.

Само дето нямаше да е спокойна и тогава. Напоследък цареше прекалено голямо спокойствие.