Стивън Кинг
Институтът (123)

9.

Стаята на Ейвъри в Задната половина беше оскъдно обзаведена. Леглото бе обикновена кушетка. По стените нямаше плакати с анимационни герои, нито войничета на бюрото, с които да си играе. Ейвъри нямаше нищо против. Макар и едва на десет години, вече трябваше да се държи като възрастен, а възрастните не си играеха с войничета.

„Само че няма да се справя сам“, помисли си.

Спомни си за миналата Коледа. Споменът беше болезнен, но той не го пропъди. Подариха му конструктора „Лего“, който си бе пожелал, но когато разпръсна парченцата пред себе си, не знаеше как да построи от тях красивия замък от картинката върху кутията с кулите, портите и подвижния мост, който се вдигаше и спускаше. Разплака се. Тогава баща му (вече мъртъв, сигурен беше в това) клекна до него и му каза: „Ще следваме инструкциите и ще го построим заедно. Стъпка по стъпка“. И го бяха построили. Замъкът стоеше на бюрото му, пазен от войничетата, и той беше единственото нещо от стаята му, което липсваше, когато се събуди в Предната половина.

Сега лежеше на кушетката в голата стая, облечен със сухи дрехи, и си мислеше колко прекрасно изглеждаше замъкът, когато го завършиха. Усещаше бръмченето. То звучеше постоянно тук в Задната половина. Силно в стаите, още по-силно в коридорите и най-силно до столовата, където врата с двойно заключване след стаята за почивка на възпитателите водеше към задната половина на Задната половина. Възпитателите често наричаха това място Горки Парк заради горките нещастници, които живееха там (ако можеше да се нарече живеене). Те бяха във вегетативно състояние. И бръмчаха. Но явно имаше полза от тях. Както има полза от станиола на шоколада, докато не го оближеш. Тогава може да го изхвърлиш.

Вратите тук се заключваха. Ейвъри се съсредоточи и опита да отключи своята. Не че имаше къде да отиде, освен в коридора със синия килим, но опитът беше интересен. Усети как ключалката опитва да се завърти, но не успя да я превърти докрай. Зачуди се дали Джордж Айлс би успял, защото Джордж поначало си беше силен ТК позитивен. Предположи, че би се справил, с малко помощ. Отново си спомни какво беше казал баща му: „Ще го построим заедно. Стъпка по стъпка“.

В пет часа вратата се отвори и облечен в червено възпитател надзърна в стаята. Тук не носеха табелки с имената си, но Ейвъри нямаше нужда от тях. Този тип се казваше Джейкъб, известен сред колегите си като Джейк Змията. Бивш морски пехотинец. „Опитал си се да влезеш при тюлените — помисли си Ейвъри, — но не са те приели. Изгонили са те. Май си изпитвал прекалено голямо удоволствие да причиняваш болка на хората.“

— Време е за вечеря — каза Джейк Змията. — Ако искаш да ядеш, идвай. Ако не искаш, ще те заключа, докато стане време за прожекцията.

— Ще ям.

— Добре. Обичаш ли филми?

— Да — отговори Ейвъри и си помисли: „Но точно тези няма да ми харесат. Тези филми убиват хора“.

— Прожекциите ще ти харесат — каза Джейк. — Винаги започват с анимация. Столовата е по коридора, вляво. Стига си се разтакавал. — Джейк го плесна силно по дупето, за да го накара да се размърда.

В столовата — неприветливо помещение, боядисано в същия тъмнозелен цвят като коридора в общежитието на Предната половина — десетина деца ядяха манджа, която миришеше като говежда яхния от консерва „Динти Мур“. У дома майка му правеше такава поне два пъти седмично, защото малката му сестричка я обичаше. И тя сигурно беше мъртва. Повечето от децата приличаха на зомбита и на много им течаха лиги. Видя едно момиче да пуши цигара, докато яде. Видя я как изтръсква пепелта в чинията си, оглежда се с празен поглед и продължава да яде.

Усети Калиша още долу в тунела, а сега я видя да седи на една маса в дъното. Наложи си да сдържи порива да изтича при нея и да я прегърне. Това щеше да привлече внимание, а Ейвъри не искаше да привлича внимание. Точно обратното. Хелън Симс седеше до Ша, ръцете й бяха отпуснати вяло от двете страни на чинията. Очите й бяха вперени в тавана. Косата й, наситеночервена, когато пристигна в Предната половина, сега висеше на сплъстени и избледнели кичури около лицето й — много по-слабото й лице. Калиша я хранеше или поне се опитваше.

— Хайде, Хел, хапни една лъжичка. — Ша успя да пъхне една лъжица в устата на Хелън. Когато парче от съмнителното кафяво месо се опита да падне от долната й устна, Ша го натика обратно с лъжицата. Този път Хелън преглътна и Ша се усмихна. — Точно така, браво.

„Ша — помисли си Ейвъри. — Ей, Калиша.“

Тя се огледа стреснато, видя го и се усмихна широко.

„Ейвстър!“

Струйка кафяв сос се стече по брадичката на Хелън. Ники, който седеше от другата й страна, я избърса със салфетка. Тогава и той забеляза Ейвъри, ухили се и вдигна окуражително палци. Джордж, седнал срещу Ники, се обърна и възкликна:

— Ей, вижте, Ейвстър е тук! Ша предполагаше, че ще дойдеш скоро. Добре дошъл в уютния ни дом, герой такъв.

— Ако ще ядеш, си вземи чиния — каза една възрастна жена със сурово изражение. Ейвъри разбра, че се казва Корин и обича да раздава шамари. Чувстваше се по-добре, когато биеше деца. — Трябва да разтребя по-рано, защото днес има прожекция.

Ейвъри взе една купичка и си сипа яхния. Да, беше „Динти Мур“. Сложи върху нея филия дунапренен хляб, занесе чинията на масата на приятелите си и седна при тях. Ша му се усмихна. Днес главоболието й беше много силно, но все пак се усмихна, а от това му идеше да се разсмее и разплаче едновременно.

— Хапвай, приятел — каза Ники, макар да не следваше собствения си съвет: купата му беше почти пълна. Очите му бяха кървясали и разтриваше лявото си слепоочие. — Знам, че прилича на разстройство, но хич не е препоръчително да гледаш филмите на празен стомах.

„Хванаха ли Люк?“, попита мислено Ша.

„Не. Уплашени са до смърт.“

„Добре. Чудесно!“

„Бият ли от болезнените инжекции преди прожекцията?“

„Тази вечер едва ли. Филмът е нов и сме го гледали само веднъж.“

Джордж ги гледаше красноречиво. Чул беше разговора им. Преди, в Предната половина, Джордж Айлс притежаваше единствено телекинеза, но сега имаше и нова дарба. С всички беше така. Задната половина засилваше способностите, които имаха, но поради водния резервоар никой от останалите не беше като Ейвъри. Той знаеше разни неща. Например за тестовете в Предната половина. Много от тях представляваха страничен проект на доктор Хендрикс, но инжекции им биеха по чисто практични причини. Някои от тях служеха да ограничат способностите, а на Ейвъри не му бяха били такива. Него го бяха натопили направо в резервоара, където бе стъпил на прага на смъртта, а може би дори го бе прекрачил, и вследствие на това можеше да призове Светлините на Щази почти винаги, когато поискаше. Нямаше нужда от филмите и нямаше нужда да е част от колективното мислене. Изграждането на това колективно мислене беше основната задача на Задната половина.

Но продължаваше да е само десетгодишно дете. Което беше проблем.

Когато започна да се храни, опита да намери мислено Хелън и с радост откри, че умът й си е на мястото. Харесваше Хелън. Тя не беше като онази кучка Фрида. Нямаше нужда да чете мислите на Фрида, за да разбере, че го беше подмамила да й каже за бягството, а след това го беше изпортила; кой друг би могъл да го направи?

„Хелън?“

„Не. Не говори с мен, Ейвъри. Трябва да…“

Остатъкът от мисълта се загуби, но Ейвъри сметна, че е разбрал. Хелън трябваше да се крие. В главата й имаше гъба, напоена с болка, и тя се криеше от нея, доколкото можеше. Да се криеш от болката по принцип бе разумна реакция. Работата беше там, че гъбата продължаваше да се надува. И щеше да продължи да нараства, докато вече нямаше къде да се крие, а после щеше да размаже личността й в стените на собствения й череп като муха върху стена. Тогава тя щеше да си отиде. Поне като онази Хелън, която познаваха.

Ейвъри опита да проникне в съзнанието й. Оказа се по-лесно, отколкото да превърти ключалката в стаята си, защото поначало той беше мощен телепат, а телекинезата бе придобил впоследствие. Действаше тромаво и трябваше да внимава. Не можеше да я избави от болката, но можеше да я облекчи. Да я предпази от нея за малко. Това щеше да й се отрази добре, да се отрази добре на всички тях… защото се нуждаеха от всяка помощ, която можеха да получат.

Намери гъбата на главоболието дълбоко в главата на Хелън. Нареди й да спре да се разраства. Нареди й да се маха. Тя отказа. Той я натисна. Цветните светлини започнаха да се появяват пред очите му и да се въртят бавно като сметана в кафе. Натисна по-силно. Гъбата се огъваше, но не помръдваше.

„Калиша, помогни ми.“

„Защо? Какво правиш?“

Той й обясни. Тя се включи, отначало колебливо. Двамата натиснаха заедно. Главоболието поддаде леко.

„Джордж — помисли си Ейвъри. — Ники. Помогнете ни.“

Ники успя да се включи, малко. Джордж изглеждаше озадачен в първия момент, после се присъедини, но след миг се отдръпна отново.

— Не мога — прошепна той. — Тъмно е.

„Забрави за тъмнината! — Това беше Ша. — Мисля, че можем да помогнем!“

Джордж се върна. Направи го неохотно и не беше от кой знае каква помощ, но поне беше с тях.

„Това е просто гъба“, каза им Ейвъри. Вече не виждаше чинията си с яхния. Заменил я беше пулсиращият в такт със сърцето му вихър от светлини. „Не може да ви нарани. Натискайте! Всички заедно!“

Опитаха и нещо се случи. Хелън свали очи от тавана. Погледна към Ейвъри.

— Я виж ти кой дошъл — каза дрезгаво. — Главоболието ми малко намаля. Слава богу. — И започна да се храни сама.

— Мамка му! — възкликна Джордж. — Успяхме.

Ник се ухили и вдигна ръка.

— Дай пет, Ейвъри.

Ейвъри плесна дланта му, но приятното усещане се стопи заедно със светлините. Главоболието на Хелън щеше да се върне и да става все по-силно с всеки следващ филм. Същото щеше да се случи с Ша, с Ники. И с него. Накрая всички щяха да се слеят с излъчващото се от Горки Парк бръмчене.

Но може би… ако се обединяваха всички заедно в тяхно собствено колективно мислене… и ако имаше начин да си направят щит…

„Ша.“

Тя го погледна. Вслуша се. Ники и Джордж също слушаха, поне доколкото можеха. Те чуваха разговора като частично оглушали хора. Но Ша го чуваше изцяло. Тя хапна яхния, после остави лъжицата и поклати глава.

„Не можем да избягаме, Ейвъри. Ако това си мислиш, забрави.“

„Знам, че не можем. Но трябва да направим нещо. Трябва да помогнем и на Люк, и на себе си. Виждам парченцата, но не знам как да ги подредя. Не мога да…“

— Не можеш да построиш замъка — промълви замислено Ники.

Хелън отново беше спряла да се храни и бе подновила огледа на тавана. Гъбата на главоболието й отново се разрастваше и набъбваше, попиваше ума й. Ники й помогна да изяде още една лъжица.

— Цигари! — викаше един от възпитателите с кутия във високо вдигната си ръка. Изглежда тук цигарите бяха безплатни. И дори насърчаваха пушенето. — Кой иска цигара преди прожекцията?

„Не можем да избягаме — каза им мислено Ейвъри, — затова ми помогнете да построя замък. Стена. Щит. Нашия замък. Нашата стена. Нашия щит.“

Той погледна към Ша, Ники и Джордж, после отново спря поглед върху Ша и я помоли мислено за разбиране. Очите й блеснаха.

„Тя ме разбра — помисли си Ейвъри. — Слава богу, разбра ме.“

Ша понечи да каже нещо, но затвори уста, когато възпитателят — казваше се Клинт — мина покрай тях с викове:

— Цигари! Кой иска цигара преди прожекцията?

След като той отмина, тя заговори:

— Щом не можем да избягаме, ще трябва да превземем Института.