Стивън Кинг
Институтът (41)

4.

Крещеше момченце с пижама на „Междузвездни войни“, което блъскаше по вратите с малките си юмручета неумолимо, сякаш бяха бутала. Десетгодишен ли? Ейвъри Диксън изглеждаше на шест, най-много на седем. Чаталът и единият крачол на пижамата му бяха мокри и залепнали за тялото му.

— Помогнете ми! ИСКАМ ДА СЕ ПРИБЕРА ВКЪЩИ!

Люк се огледа и очакваше да види някой — може би дори няколко души — да тича насам, но коридорът продължаваше да пустее. По-късно щеше да осъзнае, че в Института дете, крещящо, че иска да се прибере вкъщи, е напълно обичайна гледка. Засега искаше просто хлапето да млъкне. Личеше си, че е много уплашено, а това на свой ред плашеше Люк.

Той отиде при него, клекна и го хвана за раменете.

— Хей, хей, малкия, успокой се.

Момчето впери в него зачервени очи, но Люк не беше напълно сигурен, че го вижда. Косата му стърчеше, мокра от пот. Лицето му беше обляно в сълзи, а над горната му устна блещукаше сопол.

— Къде е мама? Къде е татко?

Само че не прозвуча като татко, а таааатко като противовъздушна сирена. Детето започна да тропа с крак. Заудря с юмруци раменете на Люк. Люк го пусна, изправи се, отстъпи назад и зяпна удивено как момчето се хвърли на пода и започна да рита и да размахва ръце.

Вратата срещу плаката ПОРЕДЕН ДЕН В РАЯ се отвори и Калиша излезе в коридора, облечена с пъстра тениска и огромни баскетболни шорти. Дойде при Люк и огледа новодошлия с ръце на едва загатнатата извивка на ханша си. После погледна Люк.

— И преди съм виждала деца да се тръшкат, но това е върхът.

Отвори се друга врата, от която се появи Хелън Симс, облечена — в известен смисъл — с къса дантелена нощничка. Виж, Хелън имаше заоблен ханш, както и други интересни атрибути.

— Гледай да не ти изпаднат очите, Люки — каза Калиша. — Помогни ми, ако обичаш. От това хлапе ще ми се пръсне главата. — Тя клекна, протегна ръка към малкия дервиш — чиито думи вече бяха преминали в нечленоразделен вой, — но я дръпна, когато един от юмруците му я уцели в бицепса. — За бога, помогни ми! Хвани му ръцете.

Люк направи колеблив опит да хване ръцете на новото дете, дръпна се назад, след което реши, че не иска да изглежда като страхливец пред току-що появилото се видение в розово. Сграбчи момченцето за лактите и притисна ръцете му до гърдите. Усети как сърцето на малкия бие бясно.

Калиша се наведе над детето, постави ръце върху бузите му и го погледна в очите. Детето спря да пищи. Сега се чуваше само ускореното му дишане. Момчето погледна Калиша удивено и Люк внезапно разбра какво бе имала предвид, когато каза, че хлапето ще й пръсне главата.

— Той е ТП, нали? Като теб.

Калиша кимна.

— Само че е много по-силен от мен и от всички останали телепати, които съм виждала тук. Хайде, да го заведем в моята стая.

— Може ли и аз да дойда? — попита Хелън.

— Ако искаш, скъпа — отвърна Калиша. — Сигурна съм, че Люк ще оцени гледката.

Хелън се изчерви.

— По-добре първо да се преоблека.

— Както прецениш — каза Калиша, след което се обърна към момчето: — Как се казваш?

— Ейвъри. — Гласът му беше пресипнал от плач и крясъци. — Ейвъри Диксън.

— Аз съм Калиша. Можеш да ме наричаш Ша, ако искаш.

— Само не я наричай „приятелче“ — предупреди го Люк.