Стивън Кинг
Институтът (87)

21.

Звездата го напътства в продължение на по-малко от трийсет секунди. Щом навлезе сред дърветата, тя се скри от поглед. Люк спря. От това място Институтът все още се виждаше частично зад гърба му през първите преплетените клони на гората.

„Само километър и половина — каза си. — Би трябвало да намериш целта, дори да се отклониш малко от курса, защото Морийн казала на Ейвъри, че е голяма. По-точно сравнително голяма. Затова върви бавно. Пишеш с дясната ръка, което означава, че дясната ти половина е доминираща, затова се опитай да компенсираш, но не прекалено, за да не се отклониш наляво. И брой. Километър и половина би трябвало да е между две хиляди и две хиляди и петстотин крачки. Приблизително, разбира се, в зависимост от терена. И внимавай да не си извадиш очите на някой клон. Вече си достатъчно надупчен.“

Люк тръгна. Поне нямаше гъсталаци, през които да си проправя път: дърветата в тази гора бяха стари, което създаваше дебела сянка отгоре и дебел слой борови иглички по земята, а това пречеше на растежа на гъсти храсти. Всеки път, когато заобиколеше някой от старите борове (вероятно бяха борове, но в тъмното нямаше как да е сигурен), опитваше отново да се ориентира и да върви в права линия, което на този етап — трябваше да признае — беше в общи линии хипотетично. Все едно да върви през огромна зала, пълна с едва зърнати предмети.

От лявата му страна нещо внезапно изпръхтя и побягна, като счупи една клонка и разклати няколко други. Люк, градското момче, замръзна на място. Елен ли беше? Господи, ами ако е мечка? Еленът би избягал, но мечката може да търсеше среднощна закуска. Може би в момента вървеше към него, привлечена от мириса на кръв. Вратът му и десният ръкав при рамото бяха подгизнали.

Тогава звукът се стопи и се чуваха само щурците и по някой крясък на онзи бухал. Изминал бе осемстотин крачки, когато чу загадъчния шум. Тръгна отново, вече с ръце, протегнати напред като слепец, и отброяваше стъпките наум. Хиляда… хиляда и двеста… тук има дърво, истински исполин, първите клони са много високо над главата ми, прекалено високо, за да ги видя, заобикалям го… хиляда и четиристотин… хиляда и пет…

Препъна се в някакъв дънер и се просна на земята. Нещо, някаква клечка, се заби в левия му крак, високо в бедрото, и той изохка от болка. Полежа върху килима от борови иглички, докато си поеме въздух, и закопня — какъв трагичен абсурд — за стаята си в Института. Стая, където имаше място за всичко и всичко си беше на мястото, и нямаше животни с неясни размери, които изскачаха иззад дърветата. Безопасно място.

— Да, докато не стане опасно — рече шепнешком Люк и се изправи, като разтриваше новата дупка в джинсите си и новата дупка в кожата под тях. „Поне нямат кучета“, помисли си, когато си спомни за един стар черно-бял филм, в който двама оковани заедно затворници бяха избягали от затвора, а по петите ги следваше глутница копои. Отгоре на всичкото двамата бегълци тичаха през блато. Където имаше алигатори.

„Виждаш ли, Люки? — чу гласа на Калиша. — Всичко е наред. Просто продължавай да вървиш. В права линия. В колкото се може по-права линия.“

Когато направи две хиляди крачки, Люк започна да се оглежда за светлини, процеждащи се през дърветата напред. „Винаги светят по няколко лампи, но жълтата е най-ярка“, казала бе Морийн на Ейвъри. На две хиляди и петстотин крачки започна да се тревожи. На три хиляди и петстотин вече беше убеден, че се е отклонил от пътя, при това доста.

„Заради дървото, в което се спънах — помисли си. — Проклето дърво. Явно съм поел в погрешната посока, когато се изправих. Може дори в момента да вървя към Канада. Ако онези от Института не ме намерят, ще умра в тази гора.“

Но тъй като нямаше начин да се върне (не би могъл да намери пътя обратно до дървото, дори да искаше), продължи да върви и да размахва ръце напред, за да се предпази от клони, които биха могли да му нанесат нови рани. Ухото му пулсираше от болка.

Спря да брои крачките, но сигурно беше направил някъде към пет хиляди — доста повече от три километра — когато зърна слаба мъждукаща светлинка в жълто-оранжево през дърветата. Първо си помисли, че е халюцинация или една от точките, към която скоро щеше да се присъедини цял рояк. След още десетина крачки страховете му в това отношение се уталожиха. Жълто-оранжевата светлина се избистри, а до нея се виждаха и още две, много по-слаби. Това трябваше да са електрически лампи. Най-ярката приличаше на мощните прожектори, които монтираха на големите паркинги. Бащата на Ролф им беше казал една вечер, когато ги заведе на кино в „Ей Ем Си Саутдейл“, че ярката светлина уж трябвало да предотврати нападения и обири на коли.

Люк изпита порив да хукне напред, но го овладя. Последното, което искаше, беше да се спъне в друго повалено дърво или да стъпи в някоя дупка и да си счупи крака. Вече се виждаха още светлини, но той не откъсваше поглед от първата. Голямата мечка не му помогна много, но сега имаше друга пътеводна звезда, по-добра. Десет минути след като я зърна, Люк стигна до края на гората. Отвъд петдесетина метра открито пространство се издигаше друга ограда от телена мрежа. Тази беше опасана в горния край от бодлива тел, а през десетина метра имаше лампи. „Задействат се от движение — бе казала Морийн на Ейвъри. — Предай на Люк да не ги приближава.“ Съветът беше излишен.

Зад оградата имаше малки къщички. Много малки. Няма достатъчно място и котка да развъртиш из тях, би казал баща му. Състояха се най-много от три стаи, но по-вероятно само от две. Всички къщички изглеждаха еднакви. Ейвъри му бе казал, че Морийн нарича това „селото“, но на Люк му приличаше повече на казарма. Къщурките бяха подредени в групи по четири с малка полянка между тях. В няколко светеха лампи, вероятно от онези, които хората оставяха светнати в банята, за да не се спънат, ако им се наложи да идат до тоалетната през нощта.

Комплексът имаше една-единствена улица, която свършваше при по-голяма сграда. От двете страни на постройката имаше по един малък паркинг, пълен с коли и пикапи, паркирани плътно един до друг. Общо трийсет или четирийсет по негова преценка. Спомни си как се чудеше къде персоналът на Института държи автомобилите си. Сега вече знаеше, макар снабдяването с храна да си оставаше загадка. Прожекторът, излъчващ жълто-оранжевата светлина, беше монтиран на висок стълб пред тази по-голяма сграда и осветяваше две бензинови колонки. Люк реши, че зданието трябва да е магазин, подобен на смесените магазини във военните бази, само че този обслужваше Института.

Сега някои неща му се изясниха. Персоналът излизаше в отпуск — Морийн бе излязла в почивка за седмица, за да отиде до Върмонт — но повечето служители отсядаха в малките паянтови къщурки, когато не бяха на смяна. Графикът със смените явно беше доста гъвкав, за да могат да делят жилищата. Когато желаеха развлечения, се мятаха в личните си автомобили и отиваха до най-близкия град, който явно беше Денисън Ривър Бенд.

Местните несъмнено се питаха какво правят всички тези мъже и жени насред гората, сигурно задаваха въпроси и трябва да имаше някаква история, с която да обяснят присъствието им. Люк нямаше представа каква ли би могла да бъде (а в момента и не го интересуваше), но трябваше да е доста убедителна, за да не ги разкрият толкова години.

„Тръгни покрай оградата. Оглеждай се за шал.“

Люк тръгна покрай оградата — тя и селото от лявата му страна, а краят на гората — от дясната. Отново трябваше да се бори с порива да забърза крачка, особено сега, когато виждаше малко по-добре. Разговорът с Морийн бе продължил твърде кратко по принуда, от една страна, защото ако бяха говорили дълго, щяха да предизвикат подозрения, и от друга — тъй като Люк ужасно се тревожеше, че с настойчивото си дърпане на носа Ейвъри ще ги издаде. И сега нямаше представа къде може да се намира този шал и се притесняваше да не го пропусне.

Оказа се обаче, че тревогите му са напразни. Морийн го беше завързала на ниско увисналия клон на един висок бор малко преди мястото, на което оградата завиваше наляво и се отдалечаваше от гората. Люк свали шала и го завърза на кръста си, тъй като не искаше да остави толкова очевидна следа за онези, които скоро щяха да тръгнат да го преследват. Това го накара да се запита колко ли време ще мине преди госпожа Сигсби и Стакхаус да открият, че е избягал, и да осъзнаят кой му е помогнал. Вероятно съвсем кратко.

„Кажи им всичко, Морийн — помисли си той. — Не ги карай да те изтезават. Защото ако се опиташ да скриеш истината, те със сигурност ще те подложат на мъчения, а ти си твърде стара и болна за резервоара.“

Ярката светлина пред сградата, в която вероятно се помещаваше смесен магазин, вече се намираше далеч зад гърба му и Люк трябваше да се огледа внимателно преди да намери стария път, водещ обратно навътре в гората, път, вероятно използван от дървосекачи преди поколение. Началото му беше частично скрито от гъсталак боровинкови храсти и въпреки желанието си да побърза момчето спря, за да набере две шепи от плодчетата и да ги изяде. Бяха превъзходно сладки. Имаха вкус на свобода.

Щом намери старата пътека, се оказа лесно да я следва дори в тъмното. От двете й страни растяха гъсти храсти, а двойна линия бурени запълваше някогашните коловози, образувани от гумите на автомобили. Имаше счупени клони, които да прескача (или в които да се спъва), но нямаше как случайно да кривне и отново да се изгуби в гората.

Опита пак да брои крачките си и успя да ги следи доста стриктно докъм четири хиляди, но после се отказа. Пътеката от време на време минаваше през някое възвишение, но през по-голямата си част се спускаше надолу. На два пъти се натъкна на ловни капани, а веднъж на толкова гъст храсталак, че се уплаши да не би старият път просто да свършва дотук, но когато си проправи път през шубрака, го намери отново и продължи. Нямаше представа колко време е минало. Може би един час, но по-скоро бяха два. Знаеше със сигурност единствено, че все още е нощ, и макар придвижването в тъмното да беше зловещо, особено за градско дете, Люк се надяваше да не се зазори още дълго. Макар да бе неизбежно. По това време на годината небето щеше да започне да изсветлява към четири часа.

Изкачи ново възвишение и спря за момент да си почине. Остана прав. Не смяташе, че ще заспи, ако седне, но дори мисълта за това го плашеше. Адреналинът, който го беше тласкал, докато се промуши през оградата и мине през гората до селото, вече се беше изчерпал. Раните по гърба, крака и ухото му вече не кървяха, но пулсираха и щипеха. Ухото беше най-зле. Докосна го колебливо, но веднага дръпна пръсти и изсъска през зъби от болка. Все пак успя да напипа съсирена кръв и тънка коричка върху раната.

„Осакатих се сам — помисли си. — Няма да ми порасне наново.“

— Шибаните проклетници ме принудиха да го направя — прошепна той. — Те ме принудиха.

Тъй като не смееше да седне, се наведе и се хвана за коленете, поза, в която беше виждал често Морийн. Не помогна за издрания му от оградата гръб, болките в задника и осакатеното ухо, но спомогна малко за отпускането на мускулите му. Изправи се, готов да продължи — и спря. Някъде отпред долиташе едва доловим звук. Приличаше на фучене, подобно на вятър, развяващ короните на боровете, но на малкото възвишение не се усещаше дори лек полъх.

„Дано не е халюцинация — помисли си. — Дано е истински.“

След още петстотин крачки — тях ги преброи — разбра, че звукът е от течаща вода. Пътеката стана по-широка и стръмна, накрая дотолкова, че трябваше да върви странично и да се хваща за клоните, за да не тупне по задник. Спря, когато дърветата от двете му страни изчезнаха. Тук дърветата не само бяха изсечени, но и дънерите им бяха изкоренени, при което се беше образувала просека, обрасла с храсти. Отвъд нея, като широка лента черна коприна, реката течеше достатъчно бавно, че да отразява блещукащите в небето звезди. Люк си представи как дървосекачи от отминали дни — мъже, които може би бяха работили в тази северна гора преди Втората световна война — са използвали стари камиони „Форд“ или „Интърнешънъл Харвестър“, за да превозват трупите дотук, може би дори и конски впрягове. На тази поляна бяха разтоварвали трупите и ги бяха пускали по река Денисън, откъдето бе започвало пътешествието им към различните индустриални градчета надолу по течението.

Люк се спусна по този последен склон с болящи и разтреперани крака. Последните петдесетина метра бяха най-стръмни, пътеката бе издълбана чак до камък от влачените някога по нея трупи. Той седна и се пързулна надолу, като се хващаше за храстите, за да не се засили прекалено. Накрая спря със силно разтърсване на каменистия бряг на метър и нещо над водата. И тук, точно както Морийн бе обещала, носът на стара дървена гребна лодка надзърташе изпод зелен брезент, поръсен с борови иглички. Завързана беше с въже около чворест пън.

Откъде знаеше Морийн за това място? Дали някой й беше казал за него? Този вариант изглеждаше крайно несигурен, особено когато животът на едно момче вероятно зависеше от старата паянтова лодка. Може би преди да се разболее беше минала случайно оттук по време на разходка. Или беше идвала с колеги — може би с жените от кухненския персонал, с които изглеждаше в приятелски отношения — излизали са от подобното на казарма селце, за да си направят пикник край реката: сандвичи и кока-кола или бутилка вино. Нямаше значение. Лодката беше тук.

Люк нагази във водата, която му стигаше до пищялите. Наведе се, загреба от нея с шепи и пи. Речната вода беше студена и още по-вкусна от боровинките. Щом утоли жаждата си, опита да развърже въжето на лодката от пъна, но възелът беше сложен, а времето течеше. Накрая използва ножа, за да го пререже, и дясната му длан отново започна да кърви. Още по-лошото беше, че лодката моментално се отдалечи.

Той направи плонж, сграбчи носа и издърпа лодката обратно. Сега и двете му длани кървяха. Опита да отметне брезента, но веднага щом пусна носа на лодката течението отново я повлече. Наруга се задето не беше свалил първо брезента. Брегът беше прекалено стръмен и нямаше достатъчно земя, на която да изтегли лодката, затова направи единственото, което можеше: покатери се на лодката и се напъха под старото платнище, вмирисано на риба. На дъното имаше нещо дълго и ъгловато. Лодката вече плаваше, дърпана от бавното течение, с кърмата напред.

„Голямо приключение — помисли си. — Да, това е голямо приключение за мен.“

Надигна се и седна под брезента. Платнището се изду около него и замириса още по-силно. Той го задърпа и успя да го отметне на една страна. Първоначално брезентът се носеше по повърхността успоредно с лодката, но след малко потъна. Ъгловатото нещо се оказа гребло. За разлика от лодката, то изглеждаше сравнително ново. Морийн беше завързала шала на дървото; и греблото ли беше оставила? Люк не беше сигурен, че е по силите й да измине разстоянието по стария дърварски път, да не говорим да слезе по стръмния склон в сегашното си състояние. Ако все пак го беше направила, то заслужаваше в нейна прослава да бъде написана най-малкото епична поема. При това само защото той беше проверил нещо в интернет, с което и сама би могла да се справи, ако не беше толкова болна. Не знаеше дори какво да мисли по този въпрос, а да не говорим да го проумее. Знаеше само, че греблото е в лодката и че трябва да го използва независимо колко е уморен и колко кървят ръцете му.

Поне знаеше как да гребе. Беше градско момче, но пък Минесота беше щатът на десетте хиляди езера и Люк беше ходил много пъти за риба с дядо си по бащина линия (който наричаше себе си „поредният вмирисан костур от Манкейто“). Настани се на средната пейка и първо използва греблото, за да обърне носа на лодката по течението. След като се справи с това, се придвижи до средата на реката, която тук беше около осемдесет метра широка, и извади греблото от водата. Събу гуменките си и се обърна да ги остави на задната пейка, за да съхнат. На тази седалка имаше надпис с избеляла черна боя и когато се наведе, успя да разчете: „Параход «Пандиз»“. Това го накара да се усмихне. Той вдигна очи към безбройните звезди и се опита да си внуши, че не сънува — че наистина е избягал.

Някъде отляво откъм гърба му долетя двойно изсвирване. Люк се обърна и видя ярък фар да проблясва между дърветата и да се изравнява с лодката, след което отмина. Не видя локомотива или вагоните от композицията, дърветата му пречеха, но чуваше тътена на товарните платформи и тракането на стоманени колела върху стоманени релси. Това най-накрая затвърди усещането за реалност. Не беше попаднал в някаква невероятно реалистична фантазия, вихреща се в главата му, докато спеше в леглото си в Западното крило. Преминаващият влак беше истински и вероятно пътуваше към Денисън Ривър Бенд. А той седеше в истинска лодка, която се плъзгаше на юг по прекрасното бавно течение. В небето грееха истински звезди. Слугите на Сигсби със сигурност щяха да тръгнат след него, но…

— Няма да отида в Задната половина. Никога.

Наведе се през борда на „Пандиз“, топна ръка, разпери пръсти и се вгледа в четирите мънички бразди, които пореха водата и се губеха в мрака. Правил беше това и преди, в малката алуминиева лодка на дядо си с пърпорещия двутактов мотор, много пъти, но никога — дори като четиригодишно дете, на което всичко му се струва ново и невероятно — не го бе обземала такава силна емоция при гледката на мимолетните браздички във водата. Хрумна му, със силата на прозрение, че трябва да си бил в плен, за да осъзнаеш напълно какво представлява свободата.

— По-скоро бих умрял, отколкото да позволя да ме върнат в Института.

Осъзнаваше, че е възможно да се стигне дотам, но този момент все още не бе настъпил. Люк Елис вдигна разранените си мокри ръце в нощта и когато почувства преминаващия покрай тях въздух, се разплака.