Стивън Кинг
Институтът (143)

29.

— Е? — Шепотът на Ани Сиротната прозвуча твърде разпалено, за да се нарече шепот. — Сега вярвате ли ми, господин Корбет Дентън?

Барабанчика не отговори веднага, защото се опитваше да осмисли какво вижда: три минивана, паркирани успоредно един до друг, а зад тях — група мъже и жени. Като че ли бяха деветима, достатъчно, че да си направят проклет бейзболен отбор. Ани имаше право, бяха въоръжени. Вече се здрачаваше, но мракът падаше по-бавно през лятото, а и уличните лампи се бяха включили. Барабанчика видя пистолети в кобури и две дълги пушки, които му заприличаха на автомати „Хеклер и Кох“. Оръжия за убиване на хора. Бейзболният отбор стоеше скупчен пред старото кино, но почти не се виждаше от тротоара заради тухлената стена. Явно чакаха нещо.

— Изпратили са разузнавачи! — изсъска Ани. — Виждаш ли ги отсреща? Отишли са да огледат участъка и да видят колко хора има вътре! Сега ще си вземеш ли оръжията, или аз да отида да ги донеса?

Барабанчика се обърна и за пръв път от двайсет, може би дори трийсет години, затича. Изкачи стълбите до апартамента над бръснарницата и спря на площадката, колкото да си поеме три-четири пъти хрипливо дъх. Както и да се запита дали сърцето му ще удържи на усилията, или просто ще се пръсне.

Пушката му „Спрингфийлд“, с която планираше да се застреля някоя прекрасна южняшка вечер (може би вече щеше да го е направил, ако не бяха интересните му разговори с новия нощен пазач), беше в гардероба, заредена. Същото важеше и за автоматичния пистолет „Колт“ и револвера на най-високия рафт на етажерката.

Взе и трите оръжия и слезе тичешком обратно по стълбите, задъхан, потен и вероятно вонящ като прасе в сауна, но се чувстваше жив за пръв път от години. Ослуша се за звуци от стрелба, но засега още беше тихо.

„Може да са полицаи“, помисли си, но това беше малко вероятно. Ченгетата щяха да влязат направо, да покажат значките си и да съобщят по каква работа са дошли. Освен това щяха да пристигнат с черни автомобили.

Поне така правеха по телевизията.