Стивън Кинг
Институтът (162)

6.

Двайсет и един часът и четирийсет и пет минути на паркинга пред „Еконо Лодж“ в Бофорт, Южна Каролина.

— Слушам — каза Стакхаус. — Ако ми позволиш да ти помогна, може да постигнем споразумение. Да го обсъдим.

— Няма да стане — каза Люк. — Вие просто слушайте. И си водете бележки, защото не искам да повтарям.

— Твоят приятел Тим още ли е с…

— Искате ли флашката, или не? Ако не я искате, продължавайте да говорите. Ако я искате, си затваряйте шибаната уста.

Тим сложи ръка върху рамото на Люк. На предната седалка в микробуса госпожа Сигсби клатеше тъжно глава. На Люк не му трябваше да й чете мислите, за да разбере какво й минава през ум: момче, което се опитва да върши мъжката работа.

Стакхаус въздъхна.

— Казвай. Готов съм да записвам.

— Първо. Флашката не е в полицай Уенди, ще я вземем ние, но тя знае имената на приятелите ми — Калиша, Ейвъри, Ники, Хелън и още няколко — както и откъде са. Ако родителите им са мъртви като моите, това ще е достатъчен повод да започнат разследване, дори без видеозаписа. Няма да й се налага да изрича и думичка за деца със свръхестествени способности, нито за поръчковите убийства, които извършвате. Ще намерят Института. Дори да избягаш, Стакхаус, шефовете ти ще те издирят. Ние сме най-големият ти шанс да се измъкнеш жив от тази каша. Ясно ли е?

— О, спести ми увещанията. Как е фамилията на полицай Уенди?

Тим, който се беше навел достатъчно близо, за да чува целия разговор, поклати глава. Люк нямаше нужда от подобен съвет.

— Няма значение. Второ. Обади се в самолета, с който пристигна групичката ви. Кажи на пилотите да се заключат в кабината веднага щом ни видят да пристигаме.

Тим му прошепна нещо. Люк кимна.

— Но им кажи преди да го направят да спуснат стълбата.

— Как ще разберат, че сте вие?

— Пътуваме с един от микробусите, с които пристигнаха наемните ви убийци. — Люк съобщи тази информация на Стакхаус с удоволствие, с надеждата, че ще затвърди впечатлението му, че госпожа Сигсби се е провалила.

— Ние няма да видим пилота и помощника му и те няма да видят нас. Когато кацнем там, откъдето е излетял самолетът, те си остават в кабината. Следиш ли ми мисълта?

— Да.

— Трето. Искам да ни чака микробус с девет места, също като онзи, с който потеглихме от Дюпрей.

— Нямаме…

— Друг път нямате — имате цял гараж в малкото си казармено градче. Видях го. Сега, ще си сътрудничим ли, или да вдигам ръце от теб?

Люк се потеше обилно и не само заради влажната нощ. Благодарен беше за ръката на Тим върху рамото си и за загрижения поглед на Уенди. Хубаво беше, че вече не му се налага да се справя съвсем сам. Наистина, до момента не бе осъзнавал колко тежко бреме е това.

Стакхаус въздъхна като несправедливо обременен човек.

— Продължавай.

— Четвърто. Ще изнамериш автобус.

— Автобус? Сериозно ли говориш?

Люк реши да пренебрегне това прекъсване, тъй като сметна, че то бе неизбежно. Тим и Уенди определено изглеждаха изумени.

— Сигурен съм, че имаш приятели навсякъде, а сред тях несъмнено има поне няколко полицаи от Денисън Ривър Бенд. Може би дори всичките. Лято е, тъй че учениците са във ваканция и автобусите трябва да са на общинския паркинг заедно със снегорините, боклукчийските камиони и така нататък. Накарай някое от униформените си приятелчета да ти отвори сградата, в която държат ключовете. Накарай го да пъхне ключа в стартера на автобус с поне четирийсет места. Някой от техниците или възпитателите може да го закара до Института. Оставете го до пилона със знамето пред административната сграда с ключа в стартера. Разбра ли дотук?

— Да. — Делово. Вече нямаше възражения и прекъсвания и Люк не се нуждаеше от житейския опит на Тим по отношение на психологическата мотивация, за да разбере защо. Стакхаус несъмнено си мислеше, че това е скалъпеният набързо план на едно глупаво дете. Виждаше същото изражение изписано по лицата на Тим и Уенди. Госпожа Сигсби ги чуваше и изглеждаше така, сякаш едва сдържа смеха си.

— Размяната е съвсем простичка. Ти получаваш флашката, аз получавам децата. И онези от Задната половина, и онези от Предната половина. Трябва да си ги приготвил за екскурзията до два часа след полунощ. Полицай Уенди ще си мълчи. Това е сделката. А, ще си получиш и скапаната шефка и скапания доктор.

— Може ли да ти задам един въпрос. Люк. Позволено ли е?

— Давай.

— След като натъпчеш трийсет и пет или четирийсет деца в голям жълт училищен автобус с надпис ДЕНИСЪН РИВЪР БЕНД, къде възнамеряваш да ги закараш? Да не забравяме, че повечето от тях вече не са способни да мислят.

— В Дисниленд — отговори Люк.

Тим вдигна ръка към челото си, сякаш го беше налегнало внезапно главоболие.

— Ще държим връзка с полицай Уенди. Преди да излетим. И след като кацнем. Когато пристигнем в Института. След като си тръгнем от Института. Ако не получи обаждане от нас, тя ще започне да звъни, първо в Щатската полиция на Мейн, след това във ФБР и Вътрешна сигурност. Разбра ли?

— Да.

— Добре. И последно. Когато пристигнем, искам да ни посрещнеш лично. С отворени обятия. С една ръка върху предния капак на автобуса, а другата върху пилона със знамето. Щом децата се качат в автобуса, а приятелят ми Тим седне зад волана, ще ти предам флаш паметта на Морийн и ще се кача в автобуса. Ясно ли е?

— Да.

Отсечено. Опитваше се да не издава, че е ударил джакпота.

„Знае, че Уенди може да създаде проблеми — помисли си Люк, — защото тя знае имената на няколко изчезнали деца. Но смята, че лесно ще се справи с този проблем. Видеозаписът го притеснява повече, по-трудно ще бъде отхвърлен като фалшива новина. А аз му го предлагам на тепсия. Как би могъл да откаже? Отговор: Не би могъл.“

— Люк… — обади се Тим.

Люк поклати глава: „Не сега, не докато мисля“.

„Знае, че положението все още е тежко, но вижда лъч надежда. Слава богу, че Тим ми напомни нещо, за което и сам трябваше да се досетя: Сигсби и Стакхаус не са краят на веригата. Те имат свои началници, хора, пред които се отчитат. Щом разберат за издънката, Стакхаус може да им каже, че е можело да е много по-лошо; че всъщност трябва да му благодарят, задето е спасил положението.“

— Ще се обадиш ли преди да излетите? — попита Стакхаус.

— Не. Имам ти доверие да уредиш всичко. — Макар „доверие“ да не беше първата дума, която Люк свързваше със Стакхаус. — Следващият разговор ще проведем очи в очи в Института. Микробус на летището. Автобус да чака до пилона. Ако не изпълниш и едно от условията, полицай Уенди ще започне да звъни по телефоните. Довиждане.

Люк прекъсна разговора и отпусна рамене.