Стивън Кинг
Институтът (47)

10.

Когато отиде в столовата, тя беше празна с изключение на един чистач (ФРЕД, пишеше на табелката му), който миеше пода. Все още беше рано за обяд, но на една от масите имаше купа с плодове — портокали, ябълки, грозде и няколко банана. Люк си взе ябълка, после отиде до автоматите и използва един от жетоните, за да си вземе пакет пуканки. „Закуска за шампиони — помисли си. — Мама би откачила.“

Занесе закуската си в къта за отдих и погледна навън към площадката. Джордж и Айрис седяха на една от масите за пикник и играеха на шашки. Ейвъри беше на батута и скачаше предпазливо. Нямаше следа от Ники и Хелън.

— Това е най-абсурдната закуска, която съм виждала — каза Калиша зад гърба му.

Люк подскочи и разсипа пуканки на пода.

— Да му се не види, изкара ми акъла.

— Съжалявам. — Тя клекна, взе няколко от падналите пуканки и ги лапна.

— Не мога да повярвам, че ги изяде от земята — каза Люк.

— Не са стояли повече от пет секунди.

— Според Националната здравна служба на Англия това е мит. Пълна глупост.

— Нима фактът, че си гений, означава, че трябва да разбиваш илюзиите на другите?

— Не, просто…

Калиша се усмихна и се изправи.

— Гъбаркам се, Люк. Шаркавата само те занася. Как си?

— Добре съм.

— Измериха ли ти температурата отзад?

— Да. Хайде да не го обсъждаме.

— Напълно те разбирам. Искаш ли да играем крибедж, докато стане време за обяд? Ако не знаеш как се играе, ще те науча.

— Знам правилата, но не ми се играе. Мисля да се прибера в стаята си.

— За да помислиш върху ситуацията, в която се намираш ли?

— Нещо такова. Ще се видим на обяд.

— Когато удари звънецът — потвърди тя. — Дадено. По-бодро, герой малък, дай пет.

Калиша вдигна ръка и Люк видя, че е пъхнала нещо между палеца и показалеца си. Той притисна бялата си длан в нейната кафява и сгънатото листче премина от ръката й в неговата.

— До скоро, малкият — рече тя и тръгна към площадката.

Щом се върна в стаята си, Люк легна на кревата, обърна се с лице към стената и разгъна листчето. Почеркът на Калиша беше много дребен и четлив.

Отиди да видиш Морийн при машината за лед до стаята на Ейвъри колкото се може по-скоро. Изхвърли бележката в тоалетната.

Люк смачка листчето, отиде в банята и го хвърли в тоалетната чиния, докато се разкопчаваше. Почувства се нелепо, сякаш си играеше на шпиони, но в същото време май не изглеждаше толкова абсурдно. Прекрасно би било да си въобразява, че поне в la maison du chier не е под наблюдение, но някак си не му се вярваше.

Машината за лед. Където с Морийн бяха говорили вчера. Интересно. Според Калиша в Предната половина имаше няколко места, където подслушвателните устройства не работеха като хората или изобщо не работеха, но Морийн, изглежда, предпочиташе зоната около машината. Може би защото там камерите нямаха обхват. Може би там се чувстваше в най-голяма безопасност заради бръмченето на машината. А може би той си вадеше заключения, без да разполага с достатъчно доказателства.

Помисли си дали да не прегледа „Стар Трибюн“ преди да се срещне с Морийн и седна на компютъра. Отвори портала Господин Грифин, но спря. Наистина ли искаше да знае? Да разбере, че тези негодници, тези чудовища лъжат и че родителите му са мъртви? Да отвори „Трибюн“ щеше да е като да заложи всичките си спестявания на едно завъртане на рулетката.

Не сега, реши в крайна сметка. Може би след като унижението от меренето на температурата отшумеше малко, но не сега. Ако това го правеше страхливец, така да бъде. Изключи компютъра и излезе да се разходи до другото крило. Морийн я нямаше при машината за лед, но кошът й с пране беше в коридора, който за Люк вече беше коридорът на Ейвъри, а се чуваше и гласът й — пееше някаква песен за дъждовни капки. Люк тръгна нататък и я видя да застила леглото в стая, украсена с плакати на кечисти с големи мускули и прилепнали клинове. Всички изглеждаха като мъжаги, готови да сдъвчат пирони и да изплюят кламери.

— Здравей, Морийн, как си?

— Добре — отвърна тя. — Гърбът ме наболява, но пих ибупрофен.

— Искаш ли помощ?

— Благодаря ти, но тази е последната стая и почти приключих с нея. Две момичета и едно момче. Очакваме ги всеки момент. Това е стаята на момчето. — Тя посочи плакатите и се разсмя. — Все едно не си личи.

— Исках да си взема лед, но в стаята ми няма кофа.

— Държим ги в шкафа до машината. — Тя се изправи, сложи ръце на кръста си и направи болезнена гримаса. Люк чу как гръбнакът й изпука. — Ох, така е по-добре. Ела, ще ти покажа.

— Само ако не те затруднявам.

— Няма проблем. Да вървим. Ако искаш, можеш да буташ количката.

Докато вървяха по коридора, Люк се замисли за проучванията си относно проблема на Морийн. Една особено страшна статистика се открояваше: дългът на американците надвишаваше дванайсет трилиона долара. Пари, похарчени, без да бъдат изкарани, само обещани. Парадокс, който би се харесал единствено на счетоводител. Макар голяма част от дълга да беше свързана с ипотеки на частни домове и търговски обекти, значителна част от сумата водеше към онези малки пластмасови правоъгълници, които всички носеха в портфейлите си: оксикодонът на американските консуматори.

Морийн отвори малък шкаф отдясно на машината за лед.

— Би ли си взел сам, за да не се навеждам? Някой не особено съобразителен човек е напъхал кофите за лед най-отзад.

Люк бръкна в шкафа и заговори тихо:

— Калиша ми каза за проблема ти с кредитните карти. Мисля, че знам как да го разреша, но всичко зависи от адресната ти регистрация.

— Адресната… Моля?

— В кой щат живееш?

— Аз… — Морийн се огледа крадешком. — Не бива да разкриваме никаква лична информация на живущите тук. Ако някой разбере, ще ме уволнят. Ще има и други последици. Мога ли да ти се доверя, Люк?

— На никого няма да кажа.

— Живея в щата Върмонт. В Бърлингтън. Там ходя, когато дойде почивната ми седмица. — След като му сподели това, нещо в нея като че ли се отприщи и макар да говореше тихо, думите се лееха от устата й. — Първото, което трябва да направя преди да изляза в почивка, е да изтрия многобройните обаждания на кредиторите от телефона си. А когато се прибера вкъщи, да изтрия съобщенията от телефонния секретар. У дома имам стационарен телефон. Когато телефонният секретар се напълни, изпращат писма — предупредителни и заплашителни. Пристигат в пощенската кутия или ги пъхат под вратата. Да ми вземат колата, ако искат, и без това е стара и очукана, но вече говорят, че ще ми вземат къщата! Ипотеката е изплатена и то не благодарение на него. Погасих ипотечния кредит с бонуса, който получих, когато постъпих тук на работа, затова дойдох в Института, но те ще ми вземат къщата, защото е част от… как се казваше…

— Недвижимото ти имущество — прошепна Люк.

— Да, точно така. — По жълтеникавите й бузи изби руменина, макар Люк да не разбра дали от срам или от гняв. — А след като вземат къщата, ще поискат да вземат и спестяванията, а тези пари не са за мен! Не са за мен, но ще ги вземат. Така твърдят.

— Мъжът ти толкова голям дълг ли е натрупал? — Люк се втрещи. Този тип явно беше харчил много здраво.

— Да!

— По-тихо. — Той взе пластмасовата кофа в една ръка, а с другата отвори машината за лед. — Върмонт е хубав щат в това отношение. Там няма закон за равна подялба на имуществото.

— Какво означава това?

„Нещо, което те не искат да знаеш — помисли си Люк. — Има толкова много неща, които кредиторите не искат да знаеш. Щом си паднал в капана, искат да си останеш там.“ Взе пластмасовата лопатка, закачена от вътрешната страна на вратичката, и се престори, че троши леда на парчета.

— Картите, които е използвал, на негово име ли бяха, или на твое?

— На негово, разбира се, но кредиторите преследват мен, защото все още сме женени по документи и номерата на сметките са си същите!

Люк започна да пълни кофата с лед… много бавно.

— Твърдят, че могат да действат така, и изглежда правдоподобно, но според законите на щата Върмонт нямат право. Както и в повечето други щати. Ако мъжът ти е използвал собствените си кредитни карти и на разписките е стоял неговият подпис, значи дългът е на негово име.

— Но те твърдят, че дългът е общ, на двама ни!

— Лъжат — отвърна Люк. — А що се отнася до телефонните обаждания, които спомена, случвало ли се е да ти звънят след осем вечерта?

Морийн сниши глас до яростен шепот:

— Шегуваш ли се? Понякога ми звънят посред нощ! „Издължете се или банката ще ви вземе къщата другата седмица! Един ден ще се приберете и ще заварите ключалките сменени и всичките ви мебели на улицата!“

Люк беше чел за подобни случаи, че и за по-страшни. Събирачи на дългове, които заплашват, че ще изхвърлят възрастните родители на длъжника от старческия дом. Заплахи, че ще преследват пълнолетните му деца, които още не са си стъпили финансово на краката. Всичко само и само за да си получат процента комисиона от събрания дълг.

— Добре че през повечето време не си вкъщи и се включва гласовата ти поща. Не ти ли позволяват да носиш мобилния си телефон тук?

— Не! Той е в колата ми в… Не е паркирана тук. Веднъж си смених номера, но те някак си се сдобиха и с новия. Как е възможно?

„Лесно“, помисли си Люк.

— Недей да триеш обажданията. Пази ги, защото пише в колко часа са направени. Незаконно е за фирми за събиране на дългове да се обаждат на клиентите — така наричат хора като теб, клиенти — след осем вечерта.

Люк изсипа леда от кофата и започна да я пълни отново, още по-бавно. Морийн го гледаше с удивление и зараждаща се надежда, но Люк почти не забеляза. Потопил се беше дълбоко в проблема и проследяваше нишките до централната точка, в която можеха да бъдат отрязани.

— Трябва ти адвокат. Дори не си помисляй да използваш услугите на фирмите за бързи кредити, които рекламират по кабелната телевизия, те ще ти вземат всичко и ще те обявят за неплатежоспособна. Повече няма да успееш да си върнеш кредитния рейтинг. Трябва да наемеш някой почтен адвокат от Върмонт, който се занимава с финансово право, запознат е добре със Закона за коректните практики при събиране на дългове и мрази кръвопийците. Аз ще проуча въпроса и ще ти дам подходящи имена.

— Можеш ли да го направиш?

— Да. — Разбира се, ако преди това не му вземеха компютъра. — Адвокатът трябва да разбере кои фирми за събиране на дългове се занимават с твоя случай. Онези, които те плашат и ти звънят по телефона посред нощ. Банките и компаниите за кредитни карти не обичат да разкриват имената на лихварските фирми, които използват, но освен ако не отменят Закона за коректните практики — а във Вашингтон има влиятелни хора, които се опитват да го направят — един добър адвокат може да ги принуди да предоставят тази информация. Онези, които ти звънят, превишават правомощията си. Те са боклуци, които работят в съмнителни колцентрове.

„И не се различават особено от боклуците, които работят тук“, помисли си Люк.

— Какво е колцен…

— Няма значение. — Говореха вече прекалено дълго. — Добър адвокат по финансово право ще отиде в банката със записите от телефонния ти секретар и ще им каже, че имат два варианта: да ти опростят дълга или да се явят в съда, където всички ще разберат, че наемат типове, които са само на крачка от биячите във филмите на Скорсезе.

— Нима мислиш, че може да не се наложи да изплащам дълга? — Морийн изглеждаше зашеметена.

Той я погледна право в умореното, прекалено бледо лице.

— Ти направила ли си нещо нередно?

Морийн поклати глава.

— Но дългът е толкова голям. Той обзавеждаше новото си жилище в Олбъни, купуваше уредби, компютри и телевизори с плосък екран, има си държанка и й купува какво ли не, комарджия е и все ходи по казина и всичко това продължава от години. А аз доверчивата глупачка разбрах чак когато стана твърде късно.

— Не е твърде късно, именно това…

— Здрасти, Люк.

Люк подскочи, обърна се и видя Ейвъри Диксън.

— Здрасти. Как беше на батута?

— Хубаво. Но ми доскуча. Познай какво! Биха ми инжекция и дори не се разплаках.

— Браво.

— Искаш ли да гледаме телевизия в салона, докато стане време за обяд? Айрис каза, че има Никелоудиън. Можем да гледаме „Спондж Боб“ и „Ръсти Риветс“, и „Къщата на Шумникови“.

— В момента не мога — отвърна Люк. — Но ти върви.

Ейвъри ги изгледа за миг, след което се отдалечи по коридора.

След като момчето се отдалечи, Люк се обърна към Морийн.

— Не е твърде късно, именно това се опитвам да ти кажа. Но трябва да действаш бързо. Да се срещнем тук утре. Тогава ще мога да ти дам името на подходящ адвокат. Адвокат с добра репутация. Обещавам.

— Синко… изглежда ми твърде хубаво, за да е истина.

На Люк му стана приятно, че го нарече „синко“. Изпълни го топло чувство. Може и да беше глупаво, но му стана приятно.

— Напротив. Онова, което те се опитват да направят, е твърде лошо, за да е истина. Сега трябва да тръгвам. Стана почти време за обяд.

— Няма да го забравя — каза Морийн и му стисна ръката. — Ако можеш…

Вратата в другия край на коридора се отвори с трясък. Люк беше убеден, че ще види някой от лошите — Тони и Зик например — да идват за него. Щяха да го отведат някъде и да го разпитват какво са си говорили с Морийн, а ако не им кажеше веднага, щяха да използват „специални техники за разпит“, докато изпее всичко. Той щеше да загази, но за Морийн последиците сигурно щяха да са още по-страшни.

— Спокойно, Люк — каза му тя. — Водят новите попълнения.

В коридора влязоха трима облечени в розово възпитатели, които дърпаха носилки. На първите две имаше спящи момичета, и двете русокоси. На третата лежеше едро рижаво момче. Вероятно почитателят на кеча. Всички спяха. Когато процесията наближи, Люк възкликна:

— Леле, двете момичета май са близначки! Еднояйчни!

— Прав си. Казват се Герда и Грета. А сега върви да обядваш. Аз трябва да им помогна да настанят новите деца.