Стивън Кинг
Институтът (180)

24.

Калиша и останалите стигнаха до заключената врата, която ги делеше от Предната половина. Вече чуваха ясно стрелбата, защото бръмченето внезапно беше спряло, сякаш някой някъде му беше дръпнал щепсела.

„О, не, не е спряло — помисли си Калиша. — Просто вече не е за нас.“

Стените започнаха да стенат почти като хора и тогава стоманената врата между тунела и ниво F на Предната половина отхвърча навън, премаза застаналата на пътя й Розалинд Доусън и я уби на място. Вратата падна отвъд асансьора, огъната на местата, където се бяха намирали тежките й панти. На тавана предпазителите от мрежата на флуоресцентните лампи се късаха и хвърляха лудешки сенки.

Стенанието се усили, идваше от всички страни. Сякаш сградата опитваше да се разкъса сама. В микробуса Тим се беше сетил за „Бони и Клайд“; Калиша си мислеше за разказа на По „Падението на дома Ашър“.

„Хайде — подкани тя мислено другите. — По-бързо.“

Те изтичаха покрай изкъртената врата и премазаната под нея жена, лежаща сред разливаща се локва кръв.

Джордж: „Ами асансьорът? Защо го подминахме?“.

Ники: „Полудя ли? Не знам какво става, но няма да се кача в проклетия асансьор“.

Хелън: „Земетресение ли има?“.

— Не — отговори Калиша.

„Умотресение. Не знам как…“

— … как го правят, но… — Тя си пое въздух и усети киселинен вкус. Разкашля се. — Но е умотресение.

Хелън: „Във въздуха има нещо“.

— Мисля, че е отрова — викна Ники. — Тия шибани кретени не се отказват!

Калиша блъсна вратата с надпис СТЪЛБИЩЕ и тръгнаха да се изкачват, вече всички разкашляни. Между ниво D и C стъпалата под краката им се разтресоха. По стените плъзнаха зигзагообразни пукнатини. Флуоресцентните лампи угаснаха и се включиха аварийните светлини, които обляха всичко с жълтеникаво сияние. Калиша спря, преви се и опита да повърне без резултат, след което отново пое нагоре.

Джордж: „А Ейвъри и останалите деца в тунела? Ще се задушат!“.

Ники: „Къде е Люк? Пристигна ли? Жив ли е?“.

Калиша нямаше представа. Знаеше само, че трябва да излязат от сградата преди да се задушат. Или преди стените да ги премажат, ако Институтът наистина се срутваше.

Титаничен трус разтърси сградата и стълбището се килна надясно. Калиша си помисли в какво положение щяха да изпаднат, ако бяха взели асансьора, и пропъди тази мисъл.

Ниво B. Калиша едва дишаше, но тук въздухът беше по-чист и тя успя да затича малко по-бързо. Радваше се, че поне не се беше пристрастила към цигарите от автомата. Стенанието на стените прерасна в боботещ писък. Разнесе се шум от раздиране на кух метал и Калиша предположи, че тръбите и електрическите проводници се късат.

Всичко се разпадаше. Спомни си за едно клипче, което беше гледала в YouTube, страхотия, от която не успя да откъсне очи: зъболекар вадеше зъб с форцепс. Зъбът се клатеше, докато около него шуртеше кръв, и се опитваше да се задържи във венеца, но най-накрая бе изтръгнат за висящите си корени. Сега усещането беше същото.

Стигна до вратата към приземния етаж, която обаче беше увиснала, разкривена, пияна. Бутна я, но тя не се отвори. Ники се присъедини към нея и натиснаха заедно. Без резултат. Подът се надигна под тях, после се спусна рязко. Парче от тавана се откърти и се стовари върху стълбите, след което се затъркаля надолу и се разби.

— Ако не излезем, таванът ще ни смачка! — извика Калиша.

Ники: „Джордж. Хелън!“.

Той разпери ръце. Стълбището беше тясно, но четиримата някак си успяха да се сместят пред вратата, хълбок до хълбок и рамо до рамо. Косата на Джордж влезе в очите на Калиша. Дъхът на Хелън, вонящ на страх, я блъсна в лицето. Наместиха се и се хванаха за ръце. Точките се появиха и вратата се отвори със скърцане, като изкърти горната част на касата по пътя си. Зад нея се простираше коридорът на общежитието, сега килнал се като пиян на една страна. Калиша прекрачи кривия праг първа, изстреля се като тапа от бутилка шампанско. Падна на колене и си поряза ръката на лампа, паднала и пръснала стъкла и метални парчета навсякъде. На стената, макар и изкривен, продължаваше да виси плакатът с трите деца, тичащи през поляна, и надпис „Пореден ден в рая“.

Калиша се изправи, огледа се и видя, че другите трима правят същото. Заедно хукнаха към салона, покрай стаи, в които повече никога нямаше да живеят откраднати деца. Вратите им се отваряха и затваряха с трясък, сякаш от ръкопляскането на десетки луди. В столовата няколко от автоматите се бяха прекатурили и бяха разпилели закуски. Счупени шишенца изпълваха въздуха със силния мирис на алкохол. Вратата към площадката се беше изкривила и нямаше как да бъде отворена, но стъклото й беше разбито и вътре нахлуваше свежият и сладък ветрец на късното лято. Калиша стигна до вратата и замръзна. За миг забрави напълно за сградата, която се разпадаше около тях.

Първата й мисъл беше, че другите все пак са успели да се измъкнат, може би от другия край на тунела, защото стояха на площадката: Ейвъри, Айрис, Хал, Лен, Джими, Дона и всички деца от Отделение A. Тогава осъзна, че всъщност не ги вижда. Това бяха проекции. Аватари. Както и огромният телефон, около който стояха в кръг. Той трябваше да е смазал батута и мрежата за бадминтон, но те си бяха непокътнати, а оградата се виждаше не просто зад големия телефон, а през него.

И тогава и децата, и телефонът изчезнаха. Калиша усети, че подът отново се надига и че този път няма да се спусне обратно. Виждаше и бавно разрастващата се цепнатина между салона и края на площадката. Засега беше широка само двайсетина сантиметра, но се увеличаваше. Наложи й се да направи малък скок, за да излезе навън, все едно скачаше от предпоследното стъпало на стълбище.

— Хайде! — извика на другите. — Побързайте! Докато още можете да излезете!