Стивън Кинг
Институтът (112)

23.

За момент Люк не помръдна: мислеше си, че ако остане напълно неподвижен и тих, мъжът ще реши, че му се е привидяло, и ще си тръгне. Но това беше детинска мисъл, а той вече не беше дете. Никак даже. Затова изпълзя от скривалището и се опита да стане, но краката му бяха схванати, а и му се виеше свят. Щеше да падне, ако белият мъж не го бе хванал.

— Леле, малкият, кой ти откъсна ухото?

Люк опита да отговори. Първоначално от гърлото му излезе само немощен грак. Той се покашля и опита отново.

— Имах си малко неприятности. Господине, намира ли ви се нещо за ядене? Или за пиене? Ужасно съм гладен и жаден.

Без да откъсва очи от обезобразеното ухо на Люк, белият мъж — Мати — бръкна в джоба си и извади половин пакетче бонбони. Люк го грабна, откъсна хартията и лапна цели четири бонбона. Мислеше, че всичката му слюнка е пресъхнала, абсорбирана от жадното му тяло, но потече нова, сякаш бликаща от невидими тръбички, и захарта го блъсна в главата като бомба. Точките се появиха за миг и запрепускаха по лицето на мъжа. Мати се огледа, сякаш усетил, че някой се приближава зад гърба му, но после отново насочи вниманието си към Люк.

— Кога си ял за последно?

— Не знам. Не помня точно.

— От колко време си във влака?

— От около един ден. — Толкова трябваше да е, макар да му се струваше много по-дълго.

— Значи идваш чак от земите на янките, нали?

— Да. — „Мейн си е земя на янките“, помисли си Люк.

Мати посочи ухото му.

— Кой ти направи това? Баща ти ли? Пастрокът?

Люк го зяпна разтревожено.

— Кой… Как ви хрумна това? — Но дори в сегашното му състояние отговорът беше очевиден. — Търсят ме. Чух го на предишната гара. Колко души са пратили? Какво казаха? Че съм избягал от къщи ли?

— Точно така. Чичо ти беше тук. Доведе двама приятели, единият беше полицай от Райтсвил Бийч. Не казаха защо, но споменаха, че си избягал от Масачузетс. И щом някой ти е откъснал ухото, напълно те разбирам.

Фактът, че един от хората, които го търсеха, е полицай, уплаши Люк още повече.

— Качих се на влака в Мейн, а не в Масачузетс, а баща ми е мъртъв. Майка ми също. Всичко, което са ви казали, е лъжа.

Белият мъж се замисли.

— Тогава кой ти откъсна ухото, разбойнико? Някой кретен в приемен дом ли?

„Това не е съвсем далеч от истината“, помисли си Люк. Наистина идваше от един вид приемен дом и там наистина работеха пълни кретени.

— Сложно е. Само че… господине, ако тези хора ме видят, ще ме отведат. Едва ли биха дръзнали, ако с тях нямаше полицай, но явно има. Ще ме върнат там, където ми се случи това. — Той посочи ухото си. — Моля ви, не им казвайте. Моля ви, просто ме оставете във влака.

Мати се почеса по главата.

— Не съм сигурен, че е редно. Ти си дете, при това ранено.

— Ще изглеждам още по-зле, ако онези хора ме отведат.

„Повярвай ми — помисли си Люк напрегнато. — Повярвай ми, повярвай ми.“

— Ами, не знам — повтори Мати. — Макар че онези тримата никак не ми се понравиха, да ти кажа честно. Изглеждаха някак нервни, дори ченгето. А и пред теб стои човек, който бяга три пъти от къщи преди най-накрая да успее. Първия път бях на твоите години.

Люк мълчеше. Разсъжденията на Мати поне вървяха в правилната посока.

— Накъде си тръгнал? Знаеш ли изобщо?

— Някъде, където мога да намеря малко храна и вода и да помисля — отвърна Люк. — Трябва да помисля, защото никой няма да повярва на историята, която имам да разкажа. Особено щом я разказва дете.

— Мати! — провикна се някой. — Идвай вече! Освен ако не искаш безплатно пътуване до Южна Каролина!

— Отвлекли ли те бяха?

— Да — отговори Люк и се разплака. — А онези мъже… онзи, който се представя за мой чичо, и полицаят…

— МАТИ! Избърши си задника и идвай!

— Истината ви казвам — каза Люк. — Ако искате да ми помогнете, ме оставете да продължа нататък.

— Ох, мамка му. — Мати се изплю през вратата на вагона. — Струва ми се нередно, но ухото ти… сигурен ли си, че онези мъже са лоши?

— Възможно най-лошите. — Имаше известна преднина пред най-лошите, но дали щеше да успее да я запази зависеше от решението на този мъж.

— Знаеш ли изобщо къде се намираш в момента?

Люк поклати глава.

— В Уилмингтън сме. Влакът ще спре в Джорджия, после в Тампа, а последната му спирка е в Маями. Щом те търсят и са вдигнали тревога, значи ще те търсят там. Но следващата спирка е просто мижава точка на картата. Можеш да…

— Мати, къде се дяна, мамка му? — Гласът прозвуча много по-близо. — Стига си се мотал. Трябва да се отчетем преди края на смяната.

Мати отново хвърли на Люк несигурен поглед.

— Моля ви — каза Люк. — Топиха ме във воден резервоар и почти ме удавиха. Знам, че не е за вярване, но е истина.

По чакъла изхрущяха приближаващи стъпки. Мати изскочи навън и затвори вратата на вагона на три четвърти. Люк пропълзя обратно в леговището си зад моторите.

— Нали каза, че ще сереш. Какво правеше вътре?

Люк зачака Мати да каже: „Във вагона се крие едно момче, разказа ми някаква страшна история как са го отвлекли в Мейн и са го давили в някакъв резервоар, само и само да не го предам на чичо му“.

— Свърших си работата и се качих да разгледам ръчните косачки на „Кубота“ — отвърна Мати. — Моята всеки момент ще сдаде багажа.

— Хайде, да вървим, влакът няма специално теб да чака. Ей, да си виждал някакво момче да се навърта наоколо? Например да се е качило във влака на север и да е решило, че му се иска да разгледа Уилмингтън?

Последва мълчание, а после Мати каза:

— Не.

Люк седеше приведен напред. Щом чу тази думичка, облегна глава на стената на вагона и затвори очи.

След десетина минути влак №9956 се разтресе и вибрацията премина през всички вагони — вече точно сто на брой. Депото започна да преминава покрай него, първо бавно, а после с все по-висока скорост. Сянката на сигнална кула пропълзя по пода на вагона, след което се появи друга сянка. Сянка с формата на мъж. Хартиен плик с мазни петна влетя през вратата и тупна на пода.

Не видя Мати, само чу гласа му: „Успех, разбойнико“. После сянката изчезна.

Люк изпълзя от скривалището толкова бързо, че си удари главата над здравото ухо в една косачка. Дори не забеляза. В плика го очакваше раят. Надушваше уханието му.

Раят се оказа сандвич със сирене и кренвирш, парче плодов пай и бутилка вода. Трябваше да призове цялата си воля, за да не изпие наведнъж цялото половинлитрово шише. Остави си една четвърт, сложи бутилката на пода, след което я грабна отново и й завъртя капачката. Помисли си, че ако влакът се разтресе внезапно и я разлее, ще се побърка окончателно. Излапа сандвича на пет големи хапки и го прокара с нова глътка вода. Облиза мазнината от дланта си, после взе бутилката и пая и се промъкна обратно в скривалището. За пръв път, откакто бе плавал по реката с „Пандиз“ под звездното небе, изпита чувството, че може би си струва да живее. И макар да не вярваше съвсем в бог, тъй като доказателствата, опровергаващи съществуването му, изглеждаха малко по-убедителни от доказателствата за съществуването му, все пак се помоли, но не за себе си. Помоли се на чисто хипотетичната висша сила да благослови мъжа, който го бе нарекъл разбойник и бе хвърлил кафявия хартиен плик във вагона.