Стивън Кинг
Институтът (88)

22.

Задряма, както си седеше на пейката, с брадичка опряна на гърдите, ръце отпуснати между краката и боси ходила в локвичката на дъното на лодката, и вероятно още щеше да спи, докато „Пандиз“ подминаваше следващата спирка от странното му пътешествие, ако не беше пронизителното изсвирване на друг влак, идващо откъм речния бряг, но някъде отгоре и по-напред. Звукът беше и по-силен — не самотно изсвирване, а заповедническо пищене, което разбуди Люк толкова рязко, че той се стресна и за малко да се просне по гръб на кърмата. Вдигна ръце в инстинктивен жест на самозащита и веднага осъзна каква жалка картинка представлява. Свиренето спря и беше заменено от металическо скърцане и силно кухо тракане. Той се вкопчи в двата борда на лодката, там където се стесняваха към носа, и погледна напред с облещени очи, убеден, че влакът ще го връхлети всеки момент.

Още не се беше развиделило, но небето започваше да избледнява и придаваше блясък на реката, която вече беше много по-широка. На около половин километър надолу по течението товарен влак минаваше по естакаден мост и забавяше ход. Люк видя товарни вагони с надписи „Сухоземен експрес Нова Англия“, „Масачузетс Ред“, две платформи с автомобили, няколко цистерни, една с надпис „Канадски Чист Газ“, а друга с „Вирджиния Ютил-Х“. Докато минаваше под моста, вдигна ръка към саждите, които се посипаха. Няколко парченца сгурия цопнаха във водата от двете страни на лодката.

Той грабна греблото и насочи лодката към десния бряг, където се виждаха няколко печални на вид сгради със заковани прозорци и ръждясал кран, който явно отдавна вече не се използваше. Брегът беше осеян с хартиени отпадъци, стари гуми и захвърлени консервени кутии. Сега влакът, под който беше преминал, се намираше от тази страна и продължаваше да забавя ход със скърцане и тракане. Вик Дестин, бащата на приятеля му Ролф, твърдеше, че няма друг вид транспорт, толкова мръсен и шумен, колкото железопътните превози. Казваше го по-скоро със задоволство, отколкото с отвращение, което не изненадваше момчетата. Господин Дестин много си падаше по влакове.

Люк наближаваше последната стъпка от плана на Морийн и сега търсеше с поглед стъпала. Червени. „Не са съвсем червени — казал му беше Ейвъри. — Избелели са. Сега изглеждат по-скоро розови.“ И когато Люк ги зърна само пет минути след като мина под моста, установи, че дори и розови не изглеждат. Макар по ръбовете им все още да се беше задържал блед розовочервеникав цвят, самите стъпала бяха почти изцяло сиви. Започваха досами водата и се издигаха по крайбрежния склон може би на четирийсет и пет метра. Той загреба към тях и килът на лодката остърга едно точно под водната повърхност.

Слезе на сушата бавно, защото се чувстваше схванат като старец. Помисли си да завърже „Пандиз“ — по колчетата от двете страни на стълбището ръждата беше остъргана на достатъчно места, за да види, че и други бяха връзвали лодките си на тях, вероятно рибари — но остатъкът от въжето, завързано за кърмата, изглеждаше прекалено къс.

Остави лодката и проследи с поглед как тя започва да се отдалечава, понесена от умереното течение, и тогава зърна гуменките си, с чорапите пъхнати в тях, все още на задната пейка. Смъкна се на колене върху потопеното стъпало и успя да сграбчи лодката тъкмо навреме. Придърпа я малко по малко към себе си, докато успя да вземе гуменките. Прошепна: „Благодаря ти, «Пандиз»“ и я пусна по течението.

Изкачи две стъпала и седна да се обуе. Гуменките бяха почти напълно изсъхнали, но сега пък останалата част от него се беше намокрила. Надраният гръб го заболя, когато се разсмя, но въпреки това се посмя малко. Изкачи се по някога червеното стълбище, като от време на време спираше, за да си отпочинат краката му. Шалът на Морийн — на утринната светлина видя, че е лилав — се развърза на кръста му. Люк понечи да го остави да падне, но размисли и го стисна здраво. Не виждаше как биха могли да го проследят толкова далеч, но градът беше логичната му цел и не искаше да оставя никакви следи, на които да се натъкнат дори случайно. Освен това сега имаше усещането, че шалът е важен. Имаше чувството, че се е превърнал в… потърси подходяща дума. Не нещо за късмет, а талисман. Защото му го беше оставила Морийн, а тя беше неговата спасителка.

Докато изкачи стълбите, слънцето се беше показало над хоризонта, голямо и червено, и озаряваше плетеница от железопътни релси. Влакът от моста сега спря в депото на Денисън Ривър Бенд. Докато локомотивът, който го беше докарал дотук, се отдалечаваше бавно, яркожълт маневрен локомотив спря при задната част на композицията и скоро щеше да потегли отново и да я избута до онази част на депото, където разкачваха и закачваха вагони.

В училище „Бродерик“ не изучаваха задълбочено железопътния транспорт, тъй като преподавателите там се интересуваха повече от мъгляви предмети като висша математика, климатология и съвременна английска поезия: уроци по тази тема изнасяше Вик Дестин, запален почитател на влаковете и горд собственик на огромен железопътен комплект, сглобен и разположен в мъжката му бърлога в мазето. Люк и Ролф прекарваха многобройни часове там като негови покорни ученици. Ролф обичаше да пуска миниатюрните композиции по релсите, но информацията за самите влакове не го интересуваше особено. Люк обичаше и двете. Ако Вик Дестин колекционираше марки, Люк щеше да прояви същия интерес към филателията. Просто такъв беше по природа. Предполагаше, че това го прави малко странен и плашещ (от време на време улавяше Алиша Дестин да го гледа с поглед, който подсказваше именно това), но в момента беше дълбоко благодарен за подробните лекции на господин Дестин.

Морийн, от друга страна, не разбираше нищо от влакове и знаеше само, че в Денисън Ривър Бенд има депо, откъдето влакове потегляли по най-различни направления. Но нямаше представа кои са тези направления.

„Според нея, ако успееш да стигнеш дотам, би могъл да се метнеш на някой товарен влак“, беше му казал Ейвъри.

Е, беше стигнал. Но дали би могъл да се метне на някой товарен влак беше отделен въпрос. Виждал бе как става по филмите, но повечето филми бяха ужасно нереалистични. Дали нямаше да е по-добре да се добере до онова, което минаваше за център в тази затънтена северна паланка? Да потърси полицейския участък, ако имаше такъв, а ако нямаше, да се обади на щатската полиция? Само че как да се обади? Нямаше мобилен телефон, а монетните телефони вече бяха застрашен от изчезване вид. Дори да намереше уличен телефон, какво щеше да пъхне в процепа за монетите? Жетон от Института ли? Навярно би могъл да позвъни безплатно на 911, но това ли беше правилният ход? Нещо му подсказваше, че не е.

Спря се под избледняващото твърде бързо за вкуса му небе и подръпна нервно шала на кръста си. Рисковано би било да се обади в полицията или да отиде в участък толкова близо до Института; осъзнаваше това въпреки замъгления си от страх и умора ум. Полицаите бързо щяха да установят, че родителите му са мъртви, убити, и той е основният заподозрян. Друг проблем представляваше самият град Денисън Ривър Бенд. Малките градчета съществуват само докато в тях се вливат пари, парите поддържат живота им — а откъде идваха парите в Денисън Ривър Бенд? Не и от железопътното депо, което несъмнено вече беше до голяма степен автоматизирано. Не и от тъжните пусти сгради, които беше видял. Някога сигурно в тях бе имало производствени цехове, но вече не. От друга страна, недалеч от града имаше някакъв комплекс („нещо държавно“, сигурно казваха местните и си кимаха мъдро в бръснарницата или на градския площад) и хората, които работеха в него сигурно разполагаха с пари. Мъже и жени, които идваха в града не само за да гледат някоя световно неизвестна група в бар „Страна на разбойници“. Те идваха да харчат пари. Освен това Институтът вероятно подпомагаше града. Може би беше финансирал изграждането на общински център или спортно игрище, или пък беше дарил някаква сума за ремонт на пътищата. Всичко, което застрашаваше притока на тези долари, щеше да бъде разглеждано със скептицизъм и недоволство. Дори бе възможно градската управа да получава редовно подкупи, за да се грижи Институтът да не привлича нежелано внимание. Така ли разсъждаваха параноиците? Може би. А може би не.

Люк си умираше да изобличи госпожа Сигсби и слугите й, но смяташе, че в момента най-разумно би било да избяга колкото се може по-далеч от Института.

Маневреният локомотив буташе поредната партида товарни вагони нагоре по изкуствения насип, наречен „гърбица“. На верандата на спретнатата малка административна сграда на депото имаше два люлеещи се стола. Мъж с джинси и яркочервени гумени ботуши седеше на единия, четеше вестник и пиеше кафе. Когато машинистът наду свирката на локомотива, мъжът остави вестника и слезе по стълбите, като спря да помаха към една остъклена кабина, повдигната върху метални колове. В нея явно седеше операторът на „гърбицата“, а мъжът с червените ботуши беше маневреният стрелочник.

Бащата на Ролф оплакваше скръбно упадъка на американския железопътен транспорт и сега Люк разбираше защо. Множество линии водеха в различни посоки, но изглежда само четири-пет от тях в момента се използваха. Останалите бяха покрити с ръждиви петна, а между траверсите растяха бурени. По някои имаше спрени вагони и товарни платформи и Люк ги използва за прикритие, докато се промъкваше към административната сграда. Виждаше, че на една от колоните на верандата върху пирон е закачен лист хартия. Ако това беше днешното разписание на влаковете, трябваше да го прочете.

Клекна зад един изоставен вагон откъм задния край на остъклената кабина и видя как железничарят се отправя към гърбицата. Новопристигналата композиция сега се намираше на билото й и цялото внимание на оператора щеше да е насочено към нея. Ако забележеха Люк, вероятно просто щяха да го помислят за някое хлапе, което, също като господин Дестин, е запалено по влаковете. Разбира се, повечето хлапета не идваха в пет и половина сутринта да разглеждат вагони, независимо колко запалени бяха. Особено хлапета, подгизнали от речна вода и с почти отрязани уши.

Нямаше избор. Трябваше да види какво пише на листа.

Мъжът с червените ботуши пристъпи напред, когато първият вагон в колоната мина бавно покрай него, и го откачи. Вагонът — с надпис ПРОДУКТИ ОТ ЩАТА МЕЙН в червено, бяло и синьо — продължи надолу по склона, дърпан от гравитацията, и скорост, контролирана чрез спирачна система с радиоуправление. Операторът в кабинката дръпна някакъв лост и ПРОДУКТИ ОТ ЩАТА МЕЙН се насочи към Коловоз 4.

Люк заобиколи вагона, зад който се беше спотаил, и пое с небрежна крачка и ръце в джобовете към административната сграда. Не си пое спокойно дъх, докато не стигна под кабината, където се скри от полезрението на оператора. „Освен това — помисли си, — ако той си върши работата съвестно, в момента погледът му е вперен в гърбицата.“

Следващият вагон, цистерна, изпратиха на Коловоз 3. Две товарни платформи също бяха насочени към Коловоз 3, накъдето се отправиха със силно тракане. Влакчетата на Вик Дестин бяха много тихи, но в това депо беше шумно като в лудница. Люк предположи, че хората в къщите, разположени на по-малко от километър, побесняват от гюрултията по сто пъти на ден. Но пък може би свикваха. Не му се вярваше, докато не си помисли за ежедневието на децата в Института — хранеха се обилно, пиеха алкохол, понякога пушеха цигари, играеха на площадката, а вечер тичаха по коридорите с крясъци. Явно човек бе способен да свикне с всичко. Тази мисъл го ужаси.

Стигна до верандата на сградата, все още извън полезрението на оператора в кабината, а железничарят стоеше с гръб към него. „Ако се разсееш, докато вършиш подобна работа, е много вероятно да останеш без ръка“, беше казал веднъж господин Дестин на момчетата.

Принтираният лист на колоната не съдържаше кой знае какво: графите за Коловоз 2 и Коловоз 5 бяха празни. От Коловоз 1 трябваше да потегли товарен влак за Ню Брънзуик, Канада, в 17:00 — не му вършеше работа. От Коловоз 4 потегляше влак за Бърлингтън и Монреал в 14:30. По-добре, но пак не му беше от голяма полза: ако не се махнеше оттук до 14:30, почти със сигурност щеше да загази здравата. Коловоз 3, където в момента железничарят с червените ботуши изпращаше вагона с надпис „Сухоземен експрес Нова Англия“, който Люк беше зърнал на моста, изглеждаше обещаващо. Крайният час за влак №4297 — часът, след който началникът на гарата нямаше (поне на теория) да приема повече товари — беше 9:00, а по график в 10:00 композицията трябваше да потегли от Денисън Ривър Бенд за Портланд/Мейн, Портсмут/Ню Хампшир и Стърбридж/Масачузетс. Последният град се намираше на поне петстотин километра, а вероятно и повече.

Люк се върна зад прикритието си и загледа как товарните вагони продължават да се спускат по склона към различни коловози, някои, за да бъдат закачени за потеглящи днес композиции, а други, за да останат по коловозите, докато им дойде редът.

Железничарят довърши задачата си и се качи на стъпалото на локомотива, за да говори с машиниста. Операторът слезе от кабината и отиде при тях. Разсмяха се. Звукът долетя до Люк в тихата утрин и му стана приятно. Чувал беше често възрастни да се смеят в стаята за почивка на ниво C, но смехът им винаги му се бе струвал злокобен като смеха на орките в книгите на Толкин. Сега се смееха мъже, които не държаха деца в плен, нито ги потапяха в резервоари с вода. Това беше смехът на мъже, които не носеха електрошокови палки.

Машинистът извади някаква торбичка. Мъжът с червените ботуши я взе и слезе от стъпалото. Когато локомотивът пое бавно надолу по склона на гърбицата, двамата с оператора си извадиха от торбичката по една поничка. Големи, поръсени със захар и вероятно с пълнеж от конфитюр. Стомахът на Люк изкъркори.

Двамата мъже седнаха на люлеещите столове на верандата да изядат поничките. Междувременно Люк насочи вниманието си към вагоните, чакащи на Коловоз 3. Те бяха общо дванайсет, половината от тях — закрити товарни вагони. Вероятно не бяха достатъчно за цяла композиция до Масачузетс, но към тях можеха да добавят още от транзитния сектор, където чакаха повече от петдесет други вагона.

Един голям камион пристигна в депото и прекоси с друсане няколко железопътни линии, за да стигне до вагона с надпис „ПРОДУКТИ ОТ ЩАТА МЕЙН“. Следваше го камионетка. От нея слязоха няколко мъже и започнаха да прехвърлят варели от вагона в камиона. Люк чу, че говорят на испански, и успя да различи няколко думи. Един от варелите се преобърна и от него се изсипаха картофи. Последва силен добросърдечен смях и кратка престрелка с картофи. Люк ги гледаше с копнеж.

Операторът и железничарят погледаха битката от верандата, после влязоха вътре. Камионът си тръгна, натоварен с пресни картофи, предназначени за „Макдоналдс“ или „Бъргър Кинг“. Камионетката го следваше. За момент депото опустя, но нямаше да е за дълго; вероятно товаренето и разтоварването щяха да продължат, а машинистът на маневрения локомотив сигурно добавяше още вагони към композицията, която тръгваше по разписание в 10:00.

Люк реши да рискува. Излезе иззад товарния вагон, но веднага се върна обратно, щом видя машинистът да върви нагоре по склона на гърбицата с телефон до ухото. Той спря за момент и Люк се уплаши, че го е видял, но мъжът явно просто приключваше разговора. Прибра телефона в предния джоб на гащеризона си и мина покрай вагона, зад който се криеше момчето, без дори да го погледне. Качи се по стълбите на верандата и влезе в административната сграда.

Този път Люк не се бави. Хукна на бегом към гърбицата, без да обръща внимание на болките в гърба и уморените си крака, прескочи няколко релси и метални прегради, заобиколи изпречилите се на пътя му сигнални уредби. Сред вагоните, които чакаха композицията за Портланд-Портсмут-Стърбридж, имаше един червен с надпис ЮЖЕН ЕКСПРЕС, който едва се четеше под всички графити, напластени върху него през годините. Вагонът беше мръсен, невзрачен и напълно обикновен, но имаше едно неоспоримо предимство: плъзгащата се странична врата не беше затворена докрай. Процепът като че ли беше достатъчно широк, за да се промъкне през него едно кльощаво отчаяно момче.

Люк се хвана за ръждясалата дръжка и се издърпа нагоре. Процепът се оказа достатъчно широк. По-широк всъщност от дупката, която беше изкопал под оградата на Института. Имаше чувството, че това се е случило преди цяла вечност, почти в някакъв друг живот. Докато се пъхаше през вратата, тя остърга вече болящите го гръб и дупе и от раните отново се процеди кръв, но той все пак успя да влезе. Вагонът беше към три четвърти пълен и макар да изглеждаше невзрачно отвън, вътре миришеше прекрасно на дърво, боя, мебели и машинно масло.

Товарът представляваше смесица от какво ли не, което напомни на Люк за тавана на леля му Лейси, макар че там тя държеше вехтории, а тук всичко беше ново. Отляво имаше косачки за трева, уреди за плевене, машини за почистване на листа, верижни триони и кашони с автомобилни части и мотори за лодки. Отдясно имаше мебели, някои в кашони, но повечето увити като мумии в метри найлон. До тях се издигаше пирамида от лампи, положени на една страна, увити в противоударни найлони и опаковани с тиксо по три. Те (вероятно и останалите мебели) трябваше да бъдат доставени на мебелна къща „Бендър и Боуен“ в Стърбридж, Масачузетс.

Люк се усмихна. Влак ’97 навярно щеше да се раздели с част от вагоните в депата в Портланд и Портсмут, но този вагон щеше да пътува до последната гара. Късметът още не му беше изневерил.

— Някой там горе ме харесва — прошепна той. Тогава си спомни, че майка му и баща му са мъртви, и си помисли: „Но явно не чак толкова“.

Избута встрани от стената няколко от кашоните за „Бендър и Боуен“ в дъното на вагона и със задоволство откри купчина подложки за мебели зад тях. Миришеха на мухъл, но не бяха плесенясали. Промъкна се в дупката и придърпа кашоните обратно, доколкото можа.

Най-накрая се намираше на сравнително безопасно място, имаше купчина меки подложки, върху които да легне, и беше изтощен — не само от нощния преход, но и от дните на неспокоен сън и засилващ се страх преди бягството. Все пак още не смееше да заспи. По едно време задряма, но чу шума от приближаващия маневрен локомотив и вагонът се раздвижи с разклащане. Люк стана и надзърна през открехната врата. Видя как депото преминава покрай него. Изведнъж вагонът спря рязко и той за малко да падне. Разнесе се стържене на метал, което вероятно означаваше, че го закачват към друг вагон.

През следващия час дрънченето на метал и друсането продължиха, докато закачваха още вагони към композиция №4297, пътуваща за Нова Англия, далеч от Института.

„Далеч — помисли си Люк. — Далеч, далеч, далеч.“

На няколко пъти чу мъже да разговарят, веднъж съвсем наблизо, но заради силния шум не успя да разбере какво точно казват. Наостри уши и загриза нокти, вече изгризани до живеца. Ами ако обсъждаха него? Спомни си как машинистът говореше по мобилния си телефон. Ами ако Морийн беше проговорила? Ако бяха открили, че е изчезнал? Ако някой от слугите на госпожа Сигсби — най-вероятно Стакхаус — се беше обадил в депото и беше казал на оператора да претърси всички изходящи вагони? В такъв случай дали щяха да започнат претърсването от вагони с открехнати врати? Ами да, естествено.

После гласовете заглъхнаха и окончателно затихнаха. Дрънченето и тряскането продължиха, докато товареха още пратки във влак №4297. Люк подскачаше при всеки звук. Отчаяно му се искаше да разбере колко е часът, но нямаше как. Можеше единствено да чака.

След, както му се стори, цяла вечност трясъците спряха. Не се случи нищо. Люк отново започна да задрямва и почти беше успял да заспи, когато избумтя най-силното тупване до момента и го повали на една страна. Последва пауза и влакът потегли.

Той се измъкна от скривалището си и отиде до вратата. Погледна навън тъкмо когато минаваха покрай боядисаната в зелено административна сграда. Операторът и железничарят пак седяха на люлеещите се столове, и двамата с вестници в ръце. Влак №4297 изтрака през един последен релсов възел, а после мина покрай друга група изоставени постройки. Следваха буренясало игрище, бунище, няколко празни парцела. Влакът мина покрай квартал от фургони, където играеха деца.

След няколко минути Люк видя центъра на Денисън Ривър Бенд. Зърна магазини, улични лампи, паркинг, тротоари, бензиностанция „Шел“. Видя един мръсен бял пикап да чака влака да премине. Тези гледки му се струваха също толкова невероятни, колкото звездното небе над реката. Намираше се навън. Нямаше техници, нямаше възпитатели, нямаше автомати с жетони, от които деца да си купуват алкохол и цигари. Когато вагонът се люшна на един лек завой, Люк се подпря на стената и размърда крака. Прекалено уморен беше, за да ги повдига, затова движението представляваше бегло подобие на победоносен танц, но той все пак го изпълни.