Стивън Кинг
Институтът (152)

38.

Лампите в къщите из целия град светеха, а главната улица на Дюпрей гъмжеше от хора. Телата на мъртвите бяха покрити с каквото се намираше подръка. Някой беше взел спалния чувал на Ани Сиротната от страничната уличка и го беше метнал върху Робин Лекс.

Напълно бяха забравили за доктор Еванс. По принцип той имаше възможност да изкуцука до някой от паркираните миниванове и да избяга, но не си беше направил труда. Тим, Уенди и Люк го завариха да седи на тротоара пред киното. Бузите му лъщяха от сълзи. Успял беше да изуе обувката си и сега се взираше в окървавения си чорап, без да смее да го свали. Доколко това се дължеше на счупени кости и доколко на оток, който в крайна сметка щеше да спадне, Тим нямаше представа, а и не го интересуваше.

— Как се казвате, господине? — попита го.

— Няма значение как се казвам. Искам адвокат. Искам лекар. Простреля ме една жена. Искам да я арестувате.

— Казва се Джеймс Еванс — обясни Люк. — И е доктор. Също като Йозеф Менгеле.

Еванс, изглежда, чак сега забеляза Люк. Посочи го с треперещ пръст.

— Ти си виновен за всичко.

Люк му се изсмя, но този път Тим го задържа и го побутна нежно, но категорично, към Уенди, която го хвана за раменете.

Тим клекна, за да погледне пребледнелия уплашен мъж в очите.

— Чуйте ме, доктор Еванс. Чуйте ме внимателно. С приятелчетата си дойдохте въоръжени до зъби в града ни, за да заловите това момче, и убихте петима души. Все полицаи. Може би не знаете, но в Южна Каролина се прилага смъртната присъда и ако си мислите, че няма да ви осъдят, при това по съкратената процедура, за убийството на окръжен шериф и четирима негови заместници…

— Нямам нищо общо с тази работа! — изписка Еванс. — Тук съм против волята си! Аз…

— Млъквай! — сряза го Уенди. Тя все още държеше пистолета на покойния Таг Фарадей и сега го насочи към все още здравия му крак. — Тези полицаи бяха мои приятели. Ако си мислиш, че ще ти прочета правата или нещо от сорта, значи съвсем си превъртял. Вместо това, ако не кажеш на Люк онова, което иска да знае, ще ти пусна куршум в другия…

— Добре! Добре! Съгласен съм! — Еванс закри здравия си крак с ръце, при което на Тим почти му дожаля. Почти.

— Какво? Какво искаш да знаеш?

— Трябва да говоря със Стакхаус — каза Люк. — Как да го направя?

— С телефона й. Тя има специален телефон. Обади му се преди началото на… сещаш се… операцията. Видях я как го прибира в джоба на сакото си.

— Аз ще го донеса — каза Уенди и тръгна към участъка.

— Не само телефона — спря я Люк. — Доведи и нея.

— Люк… простреляна е.

— Може да ни потрябва — каза Люк студено.

— Защо?

Защото сега играеха шах, а в шаха не бива да мислиш за настоящия ход, нито дори за следващия. Трябва да мислиш поне с три хода напред, това беше правилото. И за три варианта на всеки от тях, в зависимост от ходовете на противника.

Уенди погледна Тим, който кимна.

— Доведи я. Ако трябва, я фрасни. Все пак ти си законът.

— Божичко, прав си — каза Уенди и тръгна.

Сега, най-накрая, Тим чу сирена. Май даже две. Но все още съвсем слабо.

Люк го сграбчи за китката. На Тим му се стори, че момчето е напълно съсредоточено, изцяло нащрек, но и уморено до смърт.

— Трябва да побързам. Те държат приятелите ми. Хванали са ги в капан и няма кой друг да им помогне освен мен.

— Хванати са в капан в Института.

— Да. Вече ми вярваш, нали?

— Трудно би било да не ти вярвам след видеозаписа, който видях, както и цялата тази работа. А флашката? В теб ли е?

Люк потупа джоба си.

— Госпожа Сигсби и хората, с които работи, възнамеряват да причинят нещо на приятелите ти и те ще свършат като децата в онова отделение, така ли?

— Вече им го причиняват, но те са успели да се измъкнат. Най-вече благодарение на Ейвъри, а Ейвъри го преместиха там, защото ми помогна да избягам. На това май му се вика ирония. Но усещам, че отново са в опасност. Страхувам се, че Стакхаус ще ги убие, ако не се споразумеем.

Уенди се връщаше. Носеше голямо правоъгълно устройство, което явно беше телефон. Върху ръката, с която го държеше, имаше три кървави следи от нокти.

— Не искаше да го даде. И е изненадващо силна въпреки огнестрелната рана. — Подаде устройството на Тим и погледна през рамо. Ани Сиротната и Дентън Барабанчика държаха госпожа Сигсби и я водеха през улицата. Макар да беше бледа и да я болеше, тя се съпротивляваше, доколкото можеше. Поне трийсет от жителите на Дюпрей вървяха след тях, начело с доктор Роупър.

— Водим ти я, Тими — каза Ани Сиротната. Запъхтяла се беше, а по бузата и слепоочието й имаше червени отпечатъци от пръсти, където госпожа Сигсби я беше зашлевила, но Ани изобщо не изглеждаше притеснена. — Какво да правим с нея? Предполагам, че няма начин да я обесим надолу с главата, но идеята ми допада.

Доктор Роупър остави черната си чанта, сграбчи Ани за серапето и я дръпна настрани, за да се изправи срещу Тим.

— Какво си въобразяваш? Никъде не можете да местите тази жена! Ще я убиете!

— Не ми изглежда на смъртен одър, докторе — обади се Барабанчика. — Така ме фрасна, че за малко да ми счупи носа. — И се разсмя. Тим май никога не го беше чувал да се смее.

Уенди не обърна внимание на Барабанчика и на доктора.

— Ако ще ходим някъде, Тим, по-добре да тръгваме преди да е дошла щатската полиция.

— Моля ви! — Люк погледна първо Тим, после доктор Роупър. — Приятелите ми ще умрат, ако не направим нещо. Сигурен съм. А с тях има и други, онези, които наричат го̀рките.

— Закарайте ме в болница — обади се госпожа Сигсби. — Изгубих много кръв. И искам адвокат.

— Затваряй си плювалника да не ти го затворя аз — сряза я Ани, после погледна Тим. — Не е толкова тежко ранена, колкото се прави. Раната й спря да кърви.

Тим не отговори веднага. Мислеше си за деня, не много отдавна, когато бе влязъл в мол „Уестфийлд“ в Сарасота, за да си купи обувки, само за това, и онази жена беше дотичала при него, защото носеше униформа. Каза му, че пред киното някакво момче размахвало пистолет, затова Тим отиде да види какво става и беше изправен пред решение, което промени живота му. Решение, което всъщност го бе довело тук. Сега отново трябваше да решава.

— Превържете я, докторе. С Уенди и Люк ще се повозим с тези двамата, за да видим дали ще изясним положението.

— Дайте й и някакво обезболяващо хапче — каза Уенди.

Тим поклати глава.

— Дайте го на мен. Аз ще преценя кога да го получи.

Доктор Роупър гледаше Тим — и Уенди, гледаше и нея — сякаш ги виждаше за пръв път.

— Не е редно.

— Не, докторе. — Каза го Ани, при това с изненадваща нежност. Тя хвана Роупър за рамото и посочи покрай покритите трупове на улицата към полицейския участък с разбитите прозорци и врати. — Ето това е нередно.

Докторът постоя смълчан за момент, загледан в телата и надупчения от куршуми участък. После взе решение.

— Да видим колко дълбока е раната. Ако продължава да кърви силно или ако бедрената й кост е раздробена, няма да ви позволя да я вземете.

„Но ще го направиш — помисли си Тим. — Защото няма как да ни спреш.“

Роупър клекна, отвори чантата си и извади хирургически ножици.

— Не! — възрази госпожа Сигсби и се дръпна от Барабанчика. Той веднага я сграбчи отново, но Тим с интерес видя, че преди това тя успя да стъпи стабилно върху ранения си крак. Роупър също го видя. Може и да беше стар, но все още нищо не му убягваше. — Няма да ми правите операция в полеви условия на улицата.

— Ще оперирам единствено крачола ви — отвърна Роупър. — Но само ако спрете да се дърпате. В противен случай не гарантирам нищо.

— Не! Забранявам ви да…

Ани я сграбчи за врата.

— Госпожа, не ща да слушам повече какво забраняваш. Стой мирно или кракът ще ти е последната грижа.

— Пусни ме!

— Само ако кротуваш. Иначе може да ти извия мършавия врат.

— По-добре я послушайте — посъветва я Ади Гулсби. — Направо превърта, като я хванат бесните.

Госпожа Сигсби спря да се съпротивлява, може би също толкова от изтощение, колкото и заради заплахата от удушаване. Роупър отряза панталона й пет сантиметра над раната. Крачолът й се смъкна около глезена и разкри бяла кожа, паяжина от разширени вени и нещо, което приличаше повече на разрез с нож, отколкото на дупка от куршум.

— Е, скъпа — каза Роупър облекчено. — Раната не е страшна. Малко по-дълбока е от драскотина, но не много. Имате късмет, госпожо. Кръвта вече се съсирва.

— Ранена съм тежко! — извика госпожа Сигсби.

— Ще пострадаш наистина тежко, ако не млъкнеш — закани се Барабанчика.

Докторът проми раната с дезинфектант и я уви с бинт. Докато свърши, изглежда, цял Дюпрей — поне онези, които живееха в рамките на градчето — се беше събрал да гледа. Междувременно Тим разгледа телефона на жената. С копчето отстрани на апарата включи екрана, на който се изписа съобщение: БАТЕРИЯТА Е ЗАРЕДЕНА НА 75%.

Угаси го и го подаде на Люк.

— Засега нека стои у теб.

Докато Люк го прибираше в джоба, в който беше и флаш паметта, нечия ръка го дръпна за панталона. Беше Еванс.

— Внимавай, Люк. Ако не искаш да ти тежи на съвестта, разбира се.

— Какво ще му тежи на съвестта? — попита Уенди.

— Краят на света, госпожице. Краят на света.

— Млъквай, глупако — скара му се госпожа Сигсби.

Тим я погледна замислено. После се обърна към лекаря.

— Не знам с какво точно си имаме работа тук, но съм сигурен, че е нещо необикновено. Трябва ни малко време насаме с тези двамата. Когато пристигнат щатските полицаи, им кажете, че ще се върнем след един час. Най-много два. Тогава ще се опитаме да спазим, поне приблизително, нормалните полицейски процедури.

Обещание, което се съмняваше, че ще успее да изпълни. Мислеше си, че времето му в Дюпрей, Южна Каролина, почти със сигурност е изтекло, и съжаляваше за това.

Помисли си, че би могъл да остане да живее тук. Може би с Уенди.