Стивън Кинг
Институтът (126)

12.

Обитателите на Задната половина — по-точно на предната половина на Задната половина, сиреч осемнайсетте деца, обитаващи понастоящем Горки Парк — стояха зад заключената врата: имаха двайсет минути свободно време преди началото на прожекцията. Джими Кълъм замъкна болящата го глава с бавна като на зомби походка в стаята си; Хал, Дона и Лен останаха в столовата: двете момчета бяха вперили поглед в недоядения си десерт (тази вечер шоколадов пудинг), а Дона разглеждаше запалената си цигара, сякаш забравила как се пуши.

Калиша, Ник, Джордж, Ейвъри и Хелън отидоха в салона с грозните вехти мебели и допотопния телевизор, по който обикновено вървяха прастари комедийни сериали като „Омагьосани“ и „Щастливи дни“. Кейти Гивънс беше там. Тя не погледна към тях, а продължи да се взира в изключения в момента телевизор. За изненада на Калиша към тях се присъедини Айрис, която не бе изглеждала толкова добре от дни. Днес беше по-бодра.

Калиша мислеше съсредоточено и можеше да мисли, защото и тя самата не се беше чувствала толкова добре от дни. Онова, което бяха направили с главоболието на Хелън — вярно, Ейвъри свърши тежката работа, но и те му помогнаха малко — беше облекчило и нейното главоболие. Същото важеше за Ники и Джордж. Виждаше се ясно.

Да превземем Института.

Смела и примамлива идея, но придружена от много въпроси. Най-очевидният беше как да го осъществят, след като в момента имаше поне дванайсет възпитатели на смяна — в дните с прожекции винаги бяха повече. Вторият въпрос беше защо досега тази идея не й бе хрумвала.

„На мен ми хрумна“, каза й Ники… Мисловният му глас по-силен ли беше станал? Така й се стори и тя си помисли, че Ейвъри може да е помогнал и за това. Защото самият той вече беше по-силен. „Помислих си го, когато ме преместиха тук.“

Това беше в общи линии всичко, което Ники можеше да й каже мислено, затова долепи уста до ухото й и й прошепна останалото.

— Аз бях онзи, който непрекъснато се съпротивляваше, помниш ли?

Вярно. Ники с насинените очи. Ники с разбитата уста.

— Не сме достатъчно силни — каза той. — Дори тук, дори след светлините, силите ни са твърде слаби.

Междувременно Ейвъри гледаше към Калиша с отчаяна надежда. Изпращаше й мисли, но нямаше нужда. Очите му казваха достатъчно. „Ето това са парченцата, Ша. Сигурен съм, че почти всички са налице. Помогни ми да ги сглобя. Помогни ми да построя замъка, където да бъдем в безопасност поне за известно време.“

Тя се сети за стария избелял стикер на Хилари Клинтън върху задната броня на субаруто на майка й. Гласеше „ЗАЕДНО СМЕ ПО-СИЛНИ“ и, разбира се, същото важеше за Задната половина. Затова гледаха филмите заедно. Затова успяваха да достигнат на разстояние от хиляди километри, понякога дори до другия край на света, до хората, които бяха във филмите. Ако петимата (дори шестимата, при условие че успееха да облекчат главоболието на Айрис, както бяха направили с Хелън) можеха да слеят умовете си като вулканите от „Стар Трек“, нямаше ли да е достатъчно, за да се вдигнат на бунт и да превземат Задната половина?

— Идеята е страхотна, но мисля, че няма да стане — каза Джордж. Хвана ръката й и я стисна лекичко. — Може би ще успеем да им объркаме мислите малко, може би дори здраво да ги стреснем, но те имат електрошокови палки и щом пуснат ток на един-двама от нас, всичко ще приключи.

На Калиша не й се искаше да го признае, но му каза, че сигурно е прав.

Ейвъри: „Стъпка по стъпка“.

Айрис се обади:

— Не чувам какво си мислите. Знам, че си мислите нещо, но главата все още ме боли ужасно.

Ейвъри: „Да видим дали можем да й помогнем. Всички заедно“.

Калиша погледна Ник, който кимна. После погледна Джордж, който сви рамене и също кимна.

Ейвъри ги поведе в главата на Айрис Станхоуп като изследовател, повел екипа си в дълбока пещера. Гъбата в нейното съзнание беше много голяма. Ейвъри я виждаше с цвят на кръв и поради това всички я видяха така. Подредиха се в кръг около нея и започнаха да натискат. Гъбата поддаде малко… и още малко… но после спря и започна да устоява на усилията им. Джордж излезе пръв, после Хелън (която бездруго не можеше да помогне кой знае колко), след нея Ник и Калиша. Ейвъри излезе последен, като нанесе на гъбата на главоболието един изнервен мислен ритник преди да се оттегли.

— По-добре ли е, Айрис? — попита Калиша без особена надежда.

— Кое дали е по-добре? — намеси се Кейти Гивънс. Незабелязано се беше приближила до тях.

— Главоболието ми — отговори Айрис. — Да, малко по-добре съм. — Тя се усмихна на Кейти и за миг момичето, което беше спечелило градското състезание по правопис в Абълийн се появи пред тях.

Кейти отново насочи вниманието си към телевизора.

— Къде са Ричи Кънингам и Фонзи? — попита тя и започна да разтрива слепоочията си. — Иска ми се и моето главоболие да намалее. Главата направо ме цепи.

„Виждате ли къде е проблемът?“, обърна се Джордж мислено към останалите.

Калиша го виждаше. Вярно, заедно бяха по-силни, но все още не бяха достатъчно силни. Както Хилари Клинтън се бе оказала недостатъчно силна, когато се беше кандидатирала за президент преди няколко години. Защото онзи тип, който се беше кандидатирал срещу нея, и неговите поддръжници разполагаха с политическия еквивалент на електрошокови палки.

— На мен обаче ми помогна — каза Хелън. — Моето главоболие почти изчезна. Истинско чудо.

— Не се тревожи, скоро ще се върне — каза Ники.

Пораженският му тон уплаши Калиша.

Корин, възпитателката, която обичаше да раздава шамари, влезе в салона. Поставила беше една ръка върху палката на бедрото си, сякаш бе усетила нещо. „Сигурно е усетила — помисли си Калиша. — Само че не знае какво точно.“

— Време е за филма — каза Кории. — Хайде, малките, размърдайте си задниците.