Стивън Кинг
Институтът (32)

7.

— Господи, какъв прекрасен ден, нали? — рече Гладис, докато го водеше по тухления коридор, в който се намираше стаята му. Коридорът продължаваше напред към друго крило — още врати, още стаи — но те завиха наляво към ниша с асансьор.

Люк, който обикновено водеше с лекота любезни неангажиращи разговори, си замълча. Сигурен беше, че Ники би постъпил точно така в тази ситуация.

— Буболечките обаче… ох! — Гладис пропъди с ръка невидими насекоми и се разсмя. — Трябва да се мажеш обилно с крема против насекоми поне до юли.

— Когато се излюпят водните кончета.

— Да! Точно така! — Тя се разсмя звънко.

— Къде отиваме?

— Ще видиш. — Гладис размърда вежди, сякаш искаше да каже: „Не разваляй изненадата“.

Вратата на асансьора се отвори. Двама мъже със сини ризи и панталони слязоха. Единият се казваше ДЖО, другият — ХАДАД. И двамата носеха таблети.

— Здравейте, момчета — поздрави ги Гладис ведро.

— Здравей, миличка — отвърна Хадад. — Как я караш?

— Добре — изчурулика Гладис.

— А ти, Люк? — попита Джо. — Свикваш ли вече?

Люк мълчеше.

— Отказваш да говориш, а? — Хадад се ухили. — Няма нищо, засега. Но по-нататък едва ли ще ти е от полза. Виж как стоят нещата, Люк. Ако се държиш добре с нас, и ние ще се държим добре с теб.

— Дръж се с другите така, както искаш да се отнасят с теб — добави Джо. — Мъдри думи. Ще се видим по-късно, Гладис.

— Обезателно. Дължиш ми едно питие.

— Щом казваш.

Мъжете продължиха по пътя си, а Гладис въведе Люк в асансьора. Нямаше цифри, нито копчета. Гладис каза: „B“, след което извади карта от джоба на панталона си и я размаха пред някакъв датчик. Вратата се затвори. Асансьорът пое надолу, но след малко спря.

— B — разнесе се нежен женски глас от тавана. — Ниво B.

Гладис отново размаха картата си. Вратата се отвори в широк коридор, осветен от полупрозрачни панели на тавана. Звучеше тиха музика като в супермаркет. Тук-таме по коридора се движеха хора, някои бутаха колички с апаратура, един носеше метална кутия с някакви проби, може би кръвни. На вратите имаше номера, предшествани от буквата B.

„Организацията е мащабна — беше казал Ники. — Цял комплекс.“ Изглежда, беше прав, защото щом имаше подземно Ниво B, то логично бе да има и Ниво C. Може би дори ниво D и E. „Изглежда като държавна институция — помисли си Люк, — но как биха могли да пазят толкова мащабна дейност в тайна? Не само е незаконна и противоконституционна, а включва и отвличането на деца.“

Минаха покрай отворената врата на помещение, което Люк прецени, че е стая за почивка. Вътре имаше маси и автомати за храни и напитки (но никъде не се виждаше надпис МОЛЯ, ПИЙТЕ С МЯРКА). На една от масите седяха трима души — един мъж и две жени. Облечени бяха с обикновени дрехи, джинси и ризи, и пиеха кафе. Едната от жените, русолявата, му се стори позната. В първия момент не разбра защо, но тогава си спомни за глас, който изрича: „Да, както поискаш“. Последният му спомен преди да се събуди тук.

— Ти. — Той я посочи с пръст. — Ти беше.

Жената мълчеше, а лицето й не издаваше никакви емоции. Но го погледна. Все още го гледаше, когато Гладис затвори вратата.

— Тя беше — каза Люк. — Сигурен съм.

— Още малко остава и ще стигнем — каза Гладис. — После можеш да се върнеш в стаята си. Вероятно ще искаш да си починеш. Първите дни често са изтощителни.

— Не ме ли чухте? Онази жена дойде в стаята ми. И ме напръска с нещо в лицето.

Никакъв отговор, само нова усмивка. Всяка следваща усмивка на Гладис му се струваше все по-зловеща.

Стигнаха до врата с надпис B-31.

— Ако се държиш прилично, ще получиш пет жетона — каза тя, бръкна в другия си джоб и извади шепа метални кръгчета, които приличаха на монети от двайсет и пет цента, но имаха по един триъгълник от всяка страна. — Виждаш ли? Имам предостатъчно.

Гладис почука на вратата. Облеченият в синьо мъж, който я отвори, се казваше ТОНИ. Беше висок, рус и красив, с изключение на едното притворено око. На Люк му заприлича на злодей от филм за Джеймс Бонд, например чаровен ски инструктор, който се оказва наемен убиец.

— Здравей, красавице. — Той целуна Гладис по бузата. — Водиш ни Люк. Здрасти, Люк. — Мъжът протегна ръка, но Люк, по примера на Ники Уилхолм, не я стисна. Тони се разсмя, сякаш това беше особено забавна шега. — Влизай, влизай.

Явно отправи поканата само към него. Гладис го побутна по рамото и затвори вратата.

Онова, което Люк видя по средата на стаята, го стресна. Приличаше на зъболекарски стол. Само че никога не беше виждал зъболекарски стол с каиши на облегалките.

— Сядай, друже — нареди му Тони. „Не каза приятелче — помисли си Люк, — но това обръщение е достатъчно сходно.“

Тони отиде до един шкаф, отвори едно чекмедже и затършува в него. Подсвиркваше си. Когато се обърна, държеше нещо, което приличаше на малък поялник. Изглежда, се учуди, че Люк още стои до вратата. Ухили се.

— Казах ти да седнеш.

— Какво ще правите с това? Ще ме татуирате ли? — Помисли си за евреите, на които татуирали номера на ръцете при влизане в лагерите Аушвиц и Берген-Белзен. Сравнението трябваше да е абсурдно, но…

Тони го погледна изненадано и се разсмя.

— Господи, не. Само ще ти сложа чип на ухото. Все едно ти пробивам дупка за обица. Не е страшно, всичките ни гости получават такива.

— Аз не съм гост — заяви Люк и отстъпи крачка назад. — А затворник. Нищо няма да ми слагате в ухото.

— Напротив. — Тони продължаваше да се хили. Продължаваше да прилича на тип, който учи малките деца да се пързалят по ниските хълмчета, преди да се опита да убие Джеймс Бонд с отровна стрела за дартс. — Виж, ще усетиш само щипване. Нека не си създаваме главоболия. Седни на стола, а аз ще дойда след седем секунди. На излизане Гладис ще ти даде жетони. Ако се съпротивляваш, така или иначе ще ти сложа чипа, но няма да получиш жетони. Какво ще кажеш?

— Няма да седна на този стол. — Люк целият трепереше, но гласът му бе достатъчно твърд.

Тони въздъхна. Остави инструмента за поставяне на чипове върху шкафа, отиде при Люк и сложи ръце на кръста си. Сега изглеждаше сериозен, почти опечален.

— Сигурен ли си?

— Да.

Ушите му зазвънтяха от плесника още преди да усети, че Тони е вдигнал ръка от кръста си. Люк се олюля крачка назад и зяпна едрия мъж с ококорени, стъписани очи. Баща му го беше напляскал веднъж (съвсем леко), задето си беше играл с кибрит на четири или пет годинки, но никога не го беше удрял по лицето. Бузата му гореше и още не можеше да повярва, че са го зашлевили.

— Шамарът боли много повече от пробиването на ухото — каза Тони. Усмивката се беше стопила. — Искаш ли още един? С радост ще се заема. Вие, хлапета, си мислите, че светът се върти около вас. Ужасно грешите.

Чак сега Люк забеляза малка синина на брадичката на Тони, както и раничка от лявата страна на челюстта. Спомни си за пресните синини по лицето на Ники Уилхолм. Искаше му се да има смелост да постъпи като него, но нямаше. Не умееше да се бие. Ако опиташе, Тони вероятно щеше да го смаже.

— Сега ще седнеш ли?

Люк седна на стола.

— Ще кротуваш ли, или да ти сложа каишите?

— Ще кротувам.

Не оказа повече съпротива и Тони излезе прав. Пробиването на ухото не болеше колкото шамара, вероятно защото беше подготвен за него и усещането беше като при медицинска манипулация, а не като при побой. След като приключи, Тони отиде при стерилизатора и извади спринцовка.

— Втори рунд, друже.

— Какво ще ми биете? — попита Люк.

— Не ти влиза в работата.

— След като ще влезе в тялото ми, значи ми влиза и в работата.

Тони въздъхна.

— Да те връзвам ли? Ти решаваш.

Люк си спомни за съвета на Джордж: „Подбирай си битките“.

— Не.

— Добро момче. Ще усетиш само леко боцване.

Боцването не беше никак леко. Болката не беше непоносима, но все пак го заболя силно. Ръката му запари чак до китката, сякаш имаше висока температура само в тази част на тялото, но след малко усещането отмина.

Тони залепи лейкопласт върху раничката и завъртя стола така, че Люк се озова с лице към бяла стена.

— Сега затвори очи.

Люк ги затвори.

— Чуваш ли нещо?

— Какво например?

— Стига си задавал въпроси, а отговаряй на моите. Чуваш ли нещо?

— Замълчете и ме оставете да слушам.

Тони замълча. Люк се ослуша.

— Някой мина по коридора. Някой друг се смее. Мисля, че е Гладис.

— Нищо друго ли не чуваш?

— Не.

— Добре, справяш се чудесно. А сега преброй до двайсет и отвори очи.

Люк преброи и отвори очи.

— Какво виждаш?

— Стената.

— И нищо друго?

Люк си помисли, че Тони сигурно говори за точките. „Когато ги виждаш, кажи, че си ги видял — посъветвал го беше Джордж. — Когато не ги видиш, си признай, че не ги виждаш. Недей да лъжеш. Защото те знаят.“

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Тони го тупна по гърба, при което Люк подскочи.

— Добре, приключихме. Ще ти дам лед за ухото. Пожелавам ти прекрасен ден.