Стивън Кинг
Институтът (189)

1.

Една хладна октомврийска сутрин след около три месеца Тим Джеймисън тръгна пеша по тесния път от фермата, известна като Катауба Хил, към щатско шосе 12-А в Южна Каролина. Разходката му отне доста време: пътят беше дълъг близо километър. Ако беше по-дълъг, както се шегуваше Уенди, щяха да го кръстят щатско шосе 12-B. Тим беше с избелели джинси, мръсни работни обувки и суичър, толкова голям, че се спускаше почти до бедрата му. Подарък му беше от Люк, който го беше поръчал по интернет. Отпред беше изписана една дума със златни букви: ЕЙВСТЪР. Тим не беше срещал Ейвъри Диксън лично, но му беше приятно да носи суичъра. Лицето му беше почерняло от слънцето. Катауба не функционираше като ферма от десет години, но зад хамбара все още имаше един акър градина, а сега беше време за събиране на реколтата.

Стигна до пощенската кутия, отвори я и започна да изгребва непотребната поща (в последно време май никой не получаваше истински писма), но изведнъж застина. Стомахът му, който се чувстваше добре по пътя насам, изведнъж се сви. Приближаваше кола, която намали и отби от пътя. В нея нямаше нищо особено, просто „Шевролет Малибу“, изцапан с червеникав прах и с обичайната доза насекоми, размазани по решетката на радиатора. Не беше съсед, Тим познаваше колите на всички от околността, но можеше да е търговски пътник или някой изгубил се и нуждаещ се от упътване. Само че не беше. Тим не знаеше кой е мъжът зад волана, а само, че го беше очаквал. И сега той бе пристигнал.

Затвори пощенската кутия и прибра една ръка зад гърба си, сякаш за да подръпне колана си. Сложил си беше колан, а в него беше затъкнал пистолета глок, принадлежал някога на един рижав полицай на име Тагарт Фарадей.

Мъжът угаси двигателя и слезе от колата. Беше с джинси, много по-нови от тези на Тим — все още имаха ръбовете от начина, по който ги бяха сгънали в магазина — и с бяла риза, закопчана до врата. Лицето му беше едновременно красиво и безлично, противоречие, което изглеждаше невъзможно, докато не видиш мъж като него. Очите му бяха сини, косата — скандинавско руса, почти бяла. Всъщност изглеждаше до голяма степен както си го беше представяла покойната Джулия Сигсби. Пожела на Тим добро утро и Тим отвърна на поздрава с ръка, все още зад гърба.

— Вие сте Тим Джеймисън. — Гостът протегна ръка.

Тим я погледна, но не я стисна.

— Да. А вие кой сте?

Русият мъж се усмихна.

— Да речем, че се казвам Уилям Смит. Това е името на шофьорската ми книжка. — Произнесе Смит нормално, както и книжка, но шофьорска прозвуча като шофьоршка. Фъфлеше, макар и съвсем леко. — Наричайте ме Бил.

— Какво мога да направя за вас, господин Смит?

Мъжът, представил се като Бил Смит — име безлично като колата му — примижа на утринното слънце, усмихна се, сякаш обмисляше няколко възможни отговора на този въпрос, всички до един любезни. След това погледна отново Тим. Усмивката не слизаше от устата му, но очите му не се усмихваха.

— Може да увъртаме, но несъмнено ви предстои натоварен ден, затова няма да отнемам много от времето ви. За начало искам да ви уверя, че не съм дошъл да ви създавам проблеми, затова ако държите пистолет зад гърба си, а не просто се почесвате, можете да го пуснете. Мисля, че ще се съгласите, че имаше предостатъчно престрелки в това кътче от планетата за последната година.

Тим понечи да попита господин Смит как го е намерил, но имаше ли смисъл? Едва ли беше било трудно. Фермата Катауба принадлежеше на Хари и Рита Гъликсън, които сега живееха във Флорида. Дъщеря им я беше наглеждала през последните три години. Та кой по-добре би се справил с тази задача от един заместник-шериф?

Вярно, тя беше заместник-шериф и преди и все още получаваше обичайната за провинциален полицай заплата, поне засега, но беше трудно да се каже каква точно е позицията й в момента. Рони Гибсън, отсъствала вечерта, когато бандата на госпожа Сигсби ги бе нападнала, сега беше действащият шериф на окръг Феърли, но за колко време, никой не знаеше; говореше се, че ще местят шерифското управление в близкото градче Дънинг. А Уенди по принцип не беше създадена за оперативна полицейска работа.

— Къде е полицай Уенди? — попита Смит. — В къщата?

— Къде е Стакхаус? — парира Тим. — Явно сте научили за „полицай Уенди“ от него, защото Сигсби е мъртва.

Смит сви рамене, пъхна ръце в задните джобове на чисто новите си джинси, полюля се на пети и се огледа.

— Тук е прекрасно, нали? — Прекрасно прозвуча като прекрашно, но фъфленето наистина беше съвсем слабо, едва забележимо.

Тим реши да не разпитва повече за Стакхаус. Очевидно нямаше да стигне доникъде, а и Стакхаус не беше важен. Може да се намираше в Бразилия; можеше да е в Аржентина или Австралия; можеше да е мъртъв. За Тим нямаше значение къде е. А и фъфлещият мъж беше прав: нямаше смисъл да увъртат.

— Полицай Гъликсън е в Колумбия на закрито съдебно заседание относно престрелката от миналото лято.

— Предполагам, че си е подготвила разказ, на който съдът ще повярва.

Тим нямаше желание да потвърждава подозренията му.

— Също така ще участва в няколко срещи, на които ще обсъждат бъдещето на полицията в окръг Феърли, тъй като вашите главорези избиха повечето служители на реда.

Смит разпери ръце.

— Аз и колегите ми нямаме нищо общо с това. Госпожа Сигсби е действала изцяло на своя глава.

„В известен смисъл е вярно, но в същото време не е — можеше да каже Тим. — Действала е така, защото се е страхувала от теб и колегите ти.“

— Разбрах, че Джордж Айлс и Хелън Симс са заминали — продължи господин Смит. Симс прозвуча като Симш. — Младият господин Айлс при свой чичо в Калифорния, а госпожица Симс при баба си и дядо си в Делауеър.

Тим нямаше представа откъде фъфлещият мъж се е сдобил с тази информация — Норбърт Холистър си беше заминал, мотел „Дюпрей“ беше затворен с табела ПРОДАВА СЕ пред сградата, която вероятно щеше да остане непродадена дълго време — но информацията беше вярна. Тим не беше очаквал да мине незабелязано, наивно би било, но не му се нравеше колко добре е запознат господин Смит с местонахождението на децата.

— Това означава, че Николас Уилхолм и Калиша Бенсън са още тук. И Люк Елис, разбира се. — Усмивката се върна, този път по-суха. — Виновният за всичките ни беди.

— Какво искате, господин Смит?

— Нещо съвсем дребно всъщност. Ще стигнем до него. Преди това бих искал да ви поздравя. Не само за смелостта, която сте проявили в нощта, когато щурмувахте Института почти самостоятелно, но и за предпазливостта, която с полицай Уенди показахте след това. Изпращате децата едно по едно, нали? Първо Айлс, около месец след завръщането си в Южна Каролина. Малката Симс сте изпратили две седмици по-късно. И двамата с обяснения как са били отвлечени по неясни причини, държани в плен неизвестно дълго време на неизвестно място, а после ги освободили… отново по неясни причини. Двамата с полицай Уенди сте успели да организирате всичко това, докато самите вие сте били гледани под микроскоп.

— Откъде знаете?

Сега беше ред на фъфлещия мъж да не отговори, но Тим не се засегна. Предполагаше, че поне част от информацията е дошла от вестниците и интернет. Завръщането на отвлечени деца винаги беше водеща новина.

— Кога ще си тръгнат Уилхолм и Бенсън?

Тим обмисли въпроса и реши да отговори.

— Ники заминава този петък. При чичо си в Невада. Брат му вече е там. Не е особено въодушевен, но разбира, че не може да остане тук. Калиша ще постои още една-две седмици. Тя има сестра, с дванайсет години по-голяма от нея, в Хюстън. Момичето няма търпение отново да я види. — Това беше вярно донякъде. Също като останалите, Калиша страдаше от посттравматичен стрес.

— А техните версии за случилото се ще издържат ли пред полицията?

— Да. Историите са достатъчно простички, а естествено, се страхуват какво може да им се случи, ако кажат истината. — Тим замълча за момент. — Не че някой ще им повярва.

— Какво ще правите с младия господин Елис?

— Люк ще остане с мен. Няма близки роднини, при които да отиде. Отново започна да учи. Това го успокоява. Момчето скърби, господин Смит. Скърби за родителите си, скърби за приятелите си. — Замълча и погледна сурово русия мъж. — Подозирам, че скърби и за детството, което вашите хора му отнеха.

Зачака Смит да каже нещо. Но той си замълча, затова Тим продължи:

— Ако в крайна сметка измислим достатъчно достоверна история, ще продължи образованието си. Ще се запише да учи в колежа „Емерсън“ и в МТИ. Той е много умно момче. — Премълча „както добре знаете“. — Господин Смит… Това интересува ли ви изобщо?

— Не особено. — Смит извади кутия „Америкън Спиритс“ от предния джоб на ризата си. — Искате ли цигара?

Тим поклати глава.

— И аз рядко пуша — каза господин Смит, — но ходя на логопед заради фъфленето и си позволявам по една цигара за награда, когато го контролирам в разговор, особено дълъг и напрегнат като нашия. Забелязахте ли, че фъфля?

— Едва се долавя.

Господин Смит кимна, видимо доволен, и запали цигарата. Въздухът в хладната утрин се изпълни със сладък аромат. Аромат, сякаш специално създаден за тютюнев регион, какъвто този щат все още беше… макар че във фермата Катауба не бяха отглеждали тютюн от 80-те години.

— Дано сте се погрижили децата да не изпеят всичко, както се казва. Ако някое от тях се разприказва, ще има последици и за петимата. Въпреки флаш паметта, с която уж разполагате. Много от моите… хора… не вярват, че тя действително съществува.

Тим се усмихна сухо.

— Би било неразумно от страна на… хората ви… да изпробват теорията си на практика.

— Ще го имам предвид. Въпреки това ще е крайно неразумно и от страна на децата да разказват за приключенията си в горите на Мейн. Ако държите връзка с господин Айлс и госпожица Симс, предайте им това. А може би Уилхолм, Бенсън и Елис могат да се свържат с тях чрез други средства.

— За телепатия ли говорите? Не бих разчитал на това. Способностите им се връщат към нивата отпреди да ги отвлечете. Същото важи и за телекинезата. — Тим предаваше на Смит онова, което децата му бяха казали, но не беше сигурен, че им вярва напълно. Знаеше само, че ужасното бръмчене не се беше върнало. — Чудя се как покрихте цялата работа, господин Смит?

— И ще продължите да се чудите — отговори русият мъж. — Но ще ви кажа, че не шамо комплекшът в Мейн се нуждаеше от вниманието ни. Имаше още двайшет Института в други краища на света и никой от тях вече не функционира. Два — в страни, където децата се възпитават в покорство още от раждането си — продължиха да работят още около шест седмици, но и в двата последваха масови самоубийства. — Думата прозвуча като шамоубийштва.

Масови самоубийства или масови убийства, запита се Тим, но нямаше намерение да зачеква тази тема. Колкото по-бързо се отървеше от този тип, толкова по-добре.

— Малкият Елис — с ваша помощ, да, именно с ваша помощ — ни съсипа. Несъмнено думите ми ви се струват мелодраматични, но това е истината.

— Да не мислите, че ме интересува? — попита Тим. — Вие убивахте деца. Ако има ад, натам сте се запътили.

— Докато вие, господин Джеймисън, сигурно вярвате, че ще отидете в рая, ако приемем, че подобно място съществува. Кой знае, може да се окажете прав. Що за Бог не би приел мъж, притекъл се на помощ на беззащитни деца? Ако мога да открадна една мисъл от разпнатия Христос, ще ви бъде простено, защото не знаете какво сте сторили. — Той хвърли цигарата. — Но сега ще ви обясня какво сторихте. Затова дойдох, със съгласието на партньорите си. Благодарение на вас и Елис сега светът е заплашен от самоунищожение. — Последната дума произнесе без фъфлене.

Тим не каза нищо, просто зачака.

— Първият Институт, макар да не се е наричал така, се е намирал в нацистка Германия.

— Защо ли не се изненадвам?

— И защо говорите така осъдително? Нацистите започнали да разработват ядрения синтез преди американците. Създали антибиотици, които използваме и до днес. В общи линии създали модерното ракетостроене. А някои германски учени провеждали експерименти за екстрасензорни възприятия с пълната подкрепа на Хитлер. Открили, почти случайно, че група надарени деца могат да направят така, че дадени проблемни индивиди — спъващи прогреса например — да престанат да създават проблеми. Тези деца били изцедени до 1944 година, защото нямало сигурен метод, научен метод, чрез който да им намерят заместници след като се превърнели в — както ги наричат в Института — го̀рките. Най-точният тест за латентни екстрасензорни способности бил открит по-късно. Знаете ли кой е той?

— МНФ. Мозъчен невротрофичен фактор. Люк каза, че това е показателят.

— Да, умно момче е той. Много умно. На всички в организацията сега им се иска да не го бяха закачали. Неговият МНФ дори не беше толкова висок.

— Предполагам, че и на Люк му се иска да не го бяхте отвличали. И да не бяхте убивали родителите му. А сега, защо не си изнесете подготвената реч?

— Добре. Преди и след края на Втората световна война се провели конференции. Ако помните уроците по история на XX век от училище, ще се сетите за какво говоря.

— Знам за конференцията в Ялта — каза Тим. — Рузвелт, Чърчил и Сталин се събрали, за да си поделят света.

— Да, това е известната конференция, но най-важната среща се провела в Рио де Жанейро и в нея не участвали официални държавни лица… освен ако не наречем групата, която се срещнала тогава — и нейните наследници през годините — един вид правителство в сянка. Те — ние — знаели за децата в Германия и се заели да търсят и други като тях. До 1950 година сме разбрали колко полезен е МНФ. Един по един били основани Институти в отдалечени райони. Техниките били усъвършенствани. Използват се от над седемдесет години и по наши сметки са спасили света от ядрен апокалипсис над петстотин пъти.

— Това е нелепо — възрази Тим. — Пълна глупост.

— Не е. Нека ви дам един пример. По времето, когато се разбунтуваха в Института в Мейн — бунт, който се разпростря като вирус до всички останали Институти — децата работеха по убийството на евангелиста Пол Уестин. Благодарение на Люк Елис този мъж все още е жив. След десет години той ще стане близък сътрудник на един набожен господин, който пък ще стане министър на отбраната. Уестин ще убеди министъра, че избухването на война е неизбежно, министърът ще убеди президента, а това ще доведе до превантивна ядрена атака. Само една ракета, която обаче може да предизвика верижна реакция. Тази част не можем да предвидим.

— Не е възможно да знаете подобно нещо.

— Как мислите, че избираме мишените си, господин Джеймисън. С жребий ли?

— Чрез телепатия, предполагам.

Господин Смит го изгледа, както търпелив учител гледа не особено схватлив ученик.

— Телекинетите местят предмети, а телепатите четат мисли, но нито едните, нито другите могат да предвидят бъдещето. — Той извади нова цигара. — Сигурен ли сте, че не искате да запалите?

Тим поклати глава.

Смит запали.

— Деца като Люк Елис и Калиша Бенсън се срещат рядко, но има други, които са още по-голяма рядкост. И са по-ценни и от най-ценния метал. А знаете ли кое им е най-хубавото? Тяхната дарба не намалява с времето и не унищожава ума им.

Тим зърна движение с крайчеца на окото си и се обърна. Люк беше слязъл по пътя. По-нагоре на склона Ани Леду стоеше с пушка в ръка. От двете й страни стояха Калиша и Ники. Смит още не ги беше забелязал: взираше се през маранята към малкото градче Дюпрей в далечината и блещукащите железопътни релси, които минаваха през него.

Ани вече прекарваше по-голямата част от времето си във фермата. Очарована беше от децата, а те, изглежда, се радваха на компанията й. Тим вдигна пръст към нея и махна с длан надолу: задръж. Тя кимна и остана да стои на място и да гледа. Смит още се възхищаваше на гледката, която наистина беше много красива.

— Да речем, че има още един Институт — много малък, много специален, където всичко е първокласно и модерно. Компютрите не са допотопни, сградата не се руши. Намира се на напълно сигурно място. Другите Институти съществуват на, както ги наричаме, вражески територии, но не и този. Там няма шокови палки, няма инжекции, няма наказания. Няма нужда обитателите на този специален Институт да бъдат подлагани на опасни за живота процедури като топенето във водния резервоар, за да се отключат заложените им дарби. Да речем, че се намира в Швейцария. Може и да не е там, но за примера ще свърши работа. Разположен е на неутрална територия, защото много държави имат интерес да поддържат работата му необезпокоявана. Наистина много. В момента там има шестима много специални гости. Те вече не са деца; за разлика от телепатите и телекинетите в другите Институти, тяхната дарба не намалява и не изчезва, когато станат на около двайсет години. Двама от тях всъщност са на преклонна възраст. Тяхното ниво на МНФ не е свързано със специалните им таланти: в това отношение са уникални и следователно се намират много трудно. Непрекъснато им търсим заместници, но сега прекратихме това търсене, защото вече едва ли има смисъл.

— Какви са тези хора?

— Ясновидци — отговори Люк.

Смит се завъртя стреснато.

— О, здравей, Люк. — Усмихна се, но в същото време отстъпи крачка назад. Уплаши ли се? На Тим му се стори, че е уплашен. — Точно така, ясновидци са.

— Какви ги говорите? — попита Тим.

— Ясновидци — каза Люк. — Хора, които виждат бъдещето.

— Шегувате се, нали?

— Не, аз не се шегувам, нито пък той — отвърна Смит. — Можем да наречем тези шестима души нашето РПП — остаряло съкращение от Студената война, което означава Ранно първо предупреждение. Или, ако искаме да сме в крак с времето, нека кажем, че те са нашите дронове, които летят в бъдещето и набелязват точките, в които ще избухнат мащабни конфликти. Стремим се да предотвратяваме само най-големите. Светът е оцелял, защото успяваме да вземем превантивни мерки. Хиляди деца умряха в изпълнение на тази задача, но милиарди други деца оцеляха. — Той се обърна към Люк и се усмихна. — Ти, естествено, ме разбираш, заключението е достатъчно простичко. Чух, че си и гений по математика, тъй че несъмнено виждаш колко голяма е ползата спрямо цената. Вероятно не ти се нрави, но го разбираш.

Ани и двамата й млади повереници отново тръгнаха надолу по склона, но този път Тим не си направи труда да ги спре. Беше твърде смаян от чутото.

— Приемам, че съществува телепатия. Приемам, че съществува телекинеза. Но ясновидство? За него няма научни доказателства. Това са просто панаирджийски номера.

— Уверявам ви, че не е така — каза Смит. — Нашите ясновидци намират мишените. Телепатите и телекинетите, обединени в групи, за да увеличат силата си, ги елиминират.

— Ясновидството съществува, Тим — каза тихо Люк. — Знаех, още преди да избягам от Института, че това трябва да е. Убеден съм, че Ейвъри също го е знаел. Нищо друго не пасваше. Откакто пристигнах тук, чета много по темата. Статистиката е неоспорима.

Калиша и Ники застанаха до Люк. Огледаха с любопитство русия мъж, който се представяше за Бил Смит, но не казаха нищо. Ани застана зад тях. Носеше серапето, макар денят да беше топъл, и приличаше на мексикански стрелец повече от всякога. Погледът й беше бистър и бдителен. Децата я бяха променили. Тим смяташе, че не се дължи на силите им: в дългосрочен план те нанасяха вреди. Мислеше, че е просто заради общуването или може би се дължеше на факта, че децата я приемаха такава, каквото е. Независимо от причината, се радваше за нея.

— Виждате ли? — рече Смит. — Геният в групата ви потвърди думите ми. Нашите шестима ясновидци — известно време имахме осем, а веднъж през седемдесетте години останали само четирима, страшни времена били — непрекъснато търсят определени лица, които наричаме о̀си. Около тях може да се завърти унищожението на човечеството. Самите оси не са причинители, а вектори на разрушението. Уестин е една такава ос. След като ги открием, ги проучваме, наблюдаваме, записваме. Накрая ги предаваме на децата в различните Институти, които ги елиминират по един или друг начин.

Тим клатеше глава.

— Не ви вярвам.

— Както Люк отбеляза, статистиката…

— Статистиката не доказва нищо. Никой не може да види бъдещето. Ако вие и колегите ви наистина вярвате в това, то не сте организация, а секта.

— Имах леля, която виждаше бъдещето — обади се внезапно Ани. — Накара синовете си да останат вкъщи една вечер, макар че искали да отидат на бар, в който по-късно станала газова експлозия. Двайсет души изгорели като мишки в кюмбе, но синовете й били в безопасност у дома. — Тя спря, след това добави разсеяно: — Позна и че ще изберат Труман за президент, а в това никой не вярваше.

— А за Тръмп позна ли? — попита Калиша.

— О, отдавна беше умряла, когато се появи този малоумник — рече Ани и щом Калиша вдигна длан, я плесна ловко.

Смит не обърна внимание на прекъсването.

— Светът още не е свършил, Тим. Това не е статистика, а факт. Седемдесет години след като Хирошима и Нагасаки бяха изпепелени от атомни бомби, светът още съществува, въпреки че много държави притежават ядрени оръжия, въпреки че примитивните човешки емоции все още надделяват над разумната мисъл, а суеверия, маскирани като религия, продължават да определят курса на човешката политика. Защо ли? Защото ние пазим света, а сега тази защита я няма. Ето това постигна Люк Елис, ето в това участва ти.

Тим погледна Люк.

— Ти вярваш ли му?

— Не — отвърна момчето. — И той не си вярва, поне не напълно.

Макар Тим да не знаеше, Люк си мислеше за момичето, което го бе попитало за задачата по математика на изпита, онази за цената на хотелската стая на Арън. Момичето беше объркало отговора, а сега се случваше същото, само че в неизмеримо по-голям мащаб: грешен отговор, получен от сбъркано уравнение.

— Не се и съмнявам, че ти се иска да вярваш в това — каза Смит.

— Ани е права — каза Люк. — Наистина има хора, които получават видения за бъдещето, и леля й вероятно е била от тях. Но въпреки онова, което твърди този тип, и в което може би вярва, ясновидците не се срещат толкова рядко. Може дори ти да си получавал ясновидски прозрения веднъж-два пъти, Тим, но сигурно ги наричаш с друго име. Например инстинкт.

— Или предчувствия — додаде Ники. — В телевизионните сериали полицаите редовно имат предчувствия.

— Телевизионните сериали не отразяват реалния живот — каза Тим, но в същото време си спомни нещо: как внезапно, без видима причина, бе решил да слезе от самолета и да тръгне на север на автостоп.

— Жалко — каза Калиша. — Обожавам „Ривърдейл“.

— Думата проблясък се използва непрекъснато в подобни истории — каза Люк. — Защото виденията явно приличат на проблясване на светкавица. Вярвам, че тази сила съществува и че има хора, които могат да я използват.

Смит вдигна красноречиво ръце.

— Точно това казвам и аз. — Само че „казвам“ прозвуча като „кажвам“. Фъфленето му се беше засилило. Този факт заинтригува Тим.

— Но той премълчава нещо — продължи Люк. — Вероятно защото и на него не му се нрави. На никой от тях не му се нрави. Както генералите отказвали да признаят и пред себе си, че няма как да спечелят войната във Виетнам, дори когато това станало очевидно.

— Нямам представа за какво говориш — каза Смит.

— Знаеш — намеси се Калиша.

— Знае — съгласи се Ники.

— Вземи да си признаеш, господинчо — обади се Ани Сиротната. — Тези малките ти четат мислите. Гадничко е, нали?

Люк се обърна към Тим.

— След като се убедих, че цялата операция се основава на ясновидски прозрения и имах достъп до истински компютър…

— Искаш да кажеш компютър, който не се включва с жетони — поясни Калиша.

Люк я смушка.

— Би ли замълчала за малко?

Ники се ухили.

— Внимавай, Ша, Люки ще се ядоса.

Тя се разсмя. Смит дори не се усмихна. Откакто бяха дошли Люк и приятелите му, той беше изгубил контрол върху разговора и изражението му — стиснати устни, свъсени вежди — сочеше, че не е свикнал с това.

— Щом намерих истински компютър — продължи Люк, — използвах Разпределението на Бернули. Знаете ли какво представлява то, господин Смит?

Русият мъж поклати глава.

— Знае — рече с развеселен поглед Калиша.

— Така е — съгласи се Ники. — И хич не му харесва. Въпросното, как му е там името, разпределение, никак не му се нрави.

— Разпределението на Бернули е точен метод за определяне на вероятности — обясни Люк. — Основава се на идеята, че от определени емпирични събития има два възможни изхода като хвърлянето на монета или победата във футболен мач. Тези резултати могат да се изразят с буквата p за позитивен резултат и n за негативен резултат. Няма да ви отегчавам с подробностите, но накрая като резултат се получава булева стойност, която ясно представя разликата между случайните и неслучайните събития.

— Да, не ни отегчавай с тези така разбираеми подробности — обади се Ники. — Давай направо по същество.

— При хвърляне на монета резултатът е случаен. Резултатите от футболни мачове изглеждат случайни на пръв поглед, ако вземеш малка представителна извадка, но ако вземеш по-голяма, се вижда ясно, че не са, защото зависят от много фактори. Тогава те влизат в сферата на вероятностите и ако вероятност А е по-голяма от вероятност В, то в повечето случаи ще се случи А. Всеки, който залага на спортни състезания, знае това, нали?

— Да — отвърна Тим. — Във вестниците публикуват коефициентите и прогнозния резултат.

Люк кимна.

— Всъщност методът е много простичък и когато се приложи към статистическите данни за ясновидството, се забелязва интересна тенденция. Ани, колко време преди пожара получи леля ти видението?

— Същата вечер — отговори тя.

Люк, изглежда, остана доволен.

— Значи това е идеалният пример. Когато използвах Разпределението на Бернули, видях, че ясновидските проблясъци — или видения, ако тази дума ви харесва повече — обикновено са точни, когато предсказват събития, които ще се случат само след няколко часа. Колкото по-дълго става времето между предсказанието и събитието, толкова повече намалява вероятността видението да е точно. Когато говорим за седмици, в общи линии вероятността спада рязко и p се превръща в n.

Той се обърна към русия мъж.

— Знаете това, знаят го и колегите ви. Знаят го от години. Всъщност от десетилетия. Няма как да не са знаели. Всеки начинаещ математик с компютър може да пусне Разпределението на Бернули. Първоначално, в края на четирийсетте и началото на петдесетте години, когато са основали организацията, може и да не е било напълно ясно, но до осемдесетте със сигурност вече сте знаели. Може би сте го открили още през шейсетте.

Смит поклати глава.

— Ти си много умен, Люк, но все още си дете, а децата често не правят разлика между реалност и добри пожелания — изкривяват истината, докато не съвпадне с онова, което им се иска. Нима мислиш, че не сме правили тестове, за да докажем ясновидските способности на нашата група?

Фъфленето му постоянно се влошаваше.

— Правим тестове всеки път, щом включим нов яшновидец. Караме ги да предвидят поредица от шлучайни събития като например закъснението на дадени шамолети… новини като например смъртта на Том Пети… референдума за Брекзит… дори кои автомобили ще преминат през дадени кръстовища. Имаме архив с отлични резултати — доказани успехи — датиращ от близо седемдесет и пет години!

Шедемдешет и пет години.

— Но вашите тестове винаги разглеждат събития, които ще се случат скоро — каза Калиша. — Безполезно е да отричате, мисълта свети в главата ви като неонов надпис. Освен това е логично. Каква полза от тест, чиито резултати не можете да определите в продължение на пет или десет години?

Тя хвана Ники за ръката. Люк отстъпи назад и хвана Калиша за другата ръка. Сега Тим отново чу бръмченето. Слабо, но се чуваше.

— Конгресмен Бърковиц се намираше точно там, където нашите ясновидци твърдяха, че ще бъде в деня на смъртта си — каза Смит. — А прогнозата беше направена цяла година по-рано.

— Добре — каза Люк. — Но подбирате мишени — например Пол Уестин — въз основа на предсказания какво ще се случи след десет, двайсет, дори след двайсет и пет години. Знаете, че те не са точни, знаете, че всичко може да се промени и хора и събития от тази верига да поемат в друга посока, дори заради нещо толкова банално като пропуснато телефонно обаждане. Въпреки това продължавате.

— Да речем, че имаш известно право — каза Смит. — Не е ли по-добре да се презастраховаме, отколкото после да съжаляваме? — Прежащраховаме. Шъжаляваме. — Помисли за предвижданията, които се сбъднаха, а после помисли за последиците от бездействието ни!

Ани попита озадачено:

— А откъде знаете, че предвижданията ще се сбъднат, щом убиете хората, с които са свързани? Това не го схванах.

— Не знае — отговори й Люк, — но не може да понесе мисълта, че всички убийства, които са извършили, са били напразно. Никой от тях не иска да приеме тази мисъл.

— Трябваше да унищожим селото, за да го спасим — каза Тим. — Някой не се ли беше изразил така по отношение на Виетнам?

— Ако намеквате, че нашите ясновидци ни подвеждат и си измислят…

— Сигурен ли сте, че не го правят? — прекъсна го Люк. — Може би дори не съзнателно, но… си живеят добре, нали? Подсигурени са. Не като обитателите на нашия Институт. А може и предсказанията им да са искрени по времето, по което са ги направили. Но това пак не отчита случайните фактори, които влияят върху събитията.

— Нито пък Бог — добави неочаквано Калиша.

Смит — който си играеше на Бог бог знае от колко време — се усмихна сардонично на думите й.

— Много добре разбирате какво искам да кажа — каза Люк. — Има твърде много променливи.

Смит се смълча за момент и се вгледа в пейзажа. После каза:

— Да, имаме математици и Разпределението на Бернули е посочвано в доклади и е подлагано на дискусии. Всъщност от години го обсъждаме. Тъй че, да речем, че си прав. Да речем, че нашата мрежа от Институти не е спасила света от ядрено унищожение петстотин пъти. Да речем, че са само петдесет. Или пет. Тогава нямаше ли пак да си заслужава?

Много тихичко Тим отговори:

— Не.

Смит го изгледа сякаш е луд.

— Не? Не ли казвате?

— Нормалните хора не жертват деца на олтара на вероятностите. Това не е наука, а суеверие. Мисля, че е време да си тръгвате.

— Ще съградим всичко наново — каза Смит. — Ако имаме време, разбира се, след като сега светът лети надолу по стръмен склон като детска количка, която никой не управлява. Това дойдох да ви кажа, както и да ви предупредя. Никакви интервюта. Никакви статии. Никакви заплахи във Фейсбук и Туитър. Повечето хора биха се изсмели на подобни истории, но ние ще ги приемем напълно сериозно. Ако искате да си гарантирате оцеляването, трябва да си мълчите.

Бръмченето се усилваше и когато Смит извади кутията цигари от джоба на ризата си, ръката му трепереше. От безличния шевролет беше слязъл уверен и овладян мъж. Свикнал да издава заповеди, които да бъдат изпълнявани на мига. Мъжът, който сега стоеше пред тях, онзи с фъфлещия говор и петната от пот, разпростиращи се под мишниците му, не беше същият.

— Най-добре е да си ходиш, синко — посъветва го Ани много тихо. Дори добронамерено.

Смит изпусна кутията цигари. Когато се наведе да я вдигне, тя отхвръкна напред, макар да нямаше вятър.

— Пушенето е вредно за здравето — каза Люк. — Не ви е нужен ясновидец, за да ви каже какво ще ви се случи, ако не откажете цигарите.

Чистачките на шевролета се включиха. Фаровете светнаха.

— На ваше място бих си тръгнал — каза му Тим. — Докато все още мога. Ядосан сте заради развоя на събитията, разбирам ви, но нямате представа колко са ядосани тези деца. Те пострадаха най-тежко.

Смит отиде при колата си и отвори вратата. После посочи Люк с пръст.

— Вярваш в онова, което ти се иска. Всички правим така, господин Елис. С времето сам ще го разбереш. За свое голямо съжаление.

Колата потегли и задните й гуми вдигнаха облак прах, който се понесе към Тим и останалите… но изведнъж се отклони, сякаш издухан от вятър, който никой от тях не усещаше.

Люк се усмихна и си помисли, че дори Джордж нямаше да се справи толкова прецизно.

— Май трябваше да се отървем окончателно от него — заяви делово Ани. — В края на двора има предостатъчно място за един труп.

Люк въздъхна и поклати глава.

— Има и други. Той е само техният говорител.

— Освен това тогава щяхме да постъпим като тях — отбеляза Калиша.

— Все пак — рече замечтано Ники. Не каза нищо повече, но Тим нямаше нужда да чете мисли, за да разбере мисълта му докрай: „Щеше да е хубаво“.