Стивън Кинг
Институтът (18)

2.

Когато следобед Хърб и Айлин се върнаха в училището, Люк чакаше пред сградата с четири други деца, две момчета и две момичета. Всички се смееха и разговаряха оживено. На Айлин й изглеждаха като обикновени деца, момичетата с поли и чорапогащници, гърдите им започнали да напъпват, а Люк и приятелят му Ролф с размъкнати панталони от джинсов плат — тазгодишната модна тенденция за младежи — и тениски. На тениската на Ролф имаше надпис БИРАТА Е ЗА НАЧИНАЕЩИ. Носеше виолончелото си в ръчно ушития му калъф и се въртеше около него все едно танцуваше на пилон, докато развиваше теории по някаква тема, която можеше да е пролетният бал или Питагоровата теорема.

Люк забеляза родителите си, спря се за дълго и сложно ръкостискане с Ролф, грабна раницата си и се шмугна на задната седалка в джипа на Айлин.

— И двете родителски тела са тук — отбеляза той. — Отлично. На какво дължа тази необикновена чест?

— Наистина ли искаш да учиш в Бостън? — попита Хърб.

Люк не се смути, а се засмя и размаха победоносно юмруци.

— Да! Може ли?

„Все едно пита дали може да преспи в петък у Ролф“, дивеше се Айлин. Спомни си как се беше изразил Гриър за способностите на сина им. Нарекъл го беше всестранно развит и това го описваше съвършено. Люк беше гений, останал незнайно как необременен от удивителния си интелект: не изпитваше никакви угризения да се метне на скейтборда и да понесе гениалния си мозък с бясна скорост по тротоара на някоя стръмна улица.

— Да отидем някъде да хапнем и тогава ще поговорим — предложи тя.

— В пицария „Рокет“! — възкликна Люк. — Какво ще кажете? Ако, разбира се, си изпил хапчето си против киселини, татко. Изпи ли го?

— О, повярвай ми, след днешната среща нямаше как да пропусна.