Стивън Кинг
Институтът (148)

34.

Докато престрелката в Южна Каролина започваше, Калиша и приятелите й седяха съкрушени до вратата към Предната половина. Вратата, която не можеха да отворят, защото Айрис беше права: ключалката беше мъртва и отказваше да превърта.

Ники: „Все нещо можем да направим. Да се разправим с персонала в Предната половина, както се справихме с червените възпитатели например“.

Ейвъри клатеше глава. Вече не приличаше толкова на малко момче, колкото на уморен старец. „Опитах. Потърсих мислено Гладис, защото я ненавиждам. Нея и фалшивата й усмивка. Тя каза, че не ме слуша, и ме отблъсна“.

Калиша погледна към децата от Отделение A, които отново бяха започнали да обикалят, сякаш имаше къде да отидат. Едно момиче правеше цигански колела; момче с мръсни бермуди и скъсана тениска удряше леко главата си в стената; Пийт Литълджон продължаваше да вика я-я. Но ако ги повикаха, щяха да дойдат, а и притежаваха значителна сила. Тя хвана Ейвъри за ръката.

— Всички заедно…

— Не — отсече Ейвъри. „Най-много да ги накараме да се почувстват странно, замаяни, да им се догади…“ — … но само толкова.

Калиша: „Но защо? Защо? Щом можахме да убием онзи тип дето правеше бомби чак в Афганистан…“.

Ейвъри: „Защото производителят на бомби в Афганистан не знаеше. Проповедникът Уестин не знае. Когато знаят…“.

Джордж: „Могат да ни отблъснат“.

Ейвъри кимна.

— Тогава какво да правим? — попита Хелън. — Можем ли изобщо да направим нещо?

Ейвъри поклати глава. „Не знам.“

— Има един вариант — рече Калиша. — Заклещени сме тук, но познаваме някой, който не е. Само че ще ни трябват абсолютно всички. — Тя кимна към шляещите се изгнаници от Отделение A. — Да ги повикаме.

— Не знам, Ша — каза Ейвъри. — Много се уморих.

— Само още веднъж — придума го тя.

Ейвъри въздъхна и протегна ръце. Калиша, Ники, Джордж, Хелън и Кейти се хванаха. След миг се присъедини и Айрис. Останалите се запътиха бавно към тях. Оформиха елипсата и бръмченето се усили. В предната половина възпитатели, техници и чистачи го усетиха и се уплашиха, но то не беше насочено към тях. На две хиляди и двайсет километра от тях Тим тъкмо беше прострелял Мишел Робъртсън в гърдите; Грант и Джоунс тъкмо вдигаха автоматите си, за да надупчат фасадата на полицейския участък; Били Уиклоу стоеше върху ръката на Дени Уилямс с шериф Джон зад него.

Децата от Института призоваха Люк.