Стивън Кинг
Институтът (84)

18.

На следващия ден Уинона го заведе на ниво C, където му направиха бърз общ преглед: кръвно налягане, пулс, температура, кислород. Когато попита какво следва, Дейв провери в бележника си и му се усмихна лъчезарно — сякаш никога не го беше удрял — и каза, че няма нищо планувано.

— Днес имаш почивен ден, Люк, наслади му се. — И вдигна ръка с разтворена длан.

Люк се ухили и я плесна, но мислеше за бележката на Морийн: „Щом приключат с тестовете, ще имаш може би най-много 3 дни“.

— А утре? — попита той, докато вървяха към асансьора.

— За утре ще му мислим утре — отвърна Дейв. — Това е най-добрата философия.

Вероятно за някои хора, но не и за Люк. Искаше му се да разполага с повече време, за да преговори плана на Морийн — или по-скоро да отлага — но се страхуваше, че времето му е почти изтекло.

На площадката вече всеки ден се играеше на народна топка, превърнало се беше в нещо като ритуал и почти всички се включваха поне за малко. Люк влезе в кръга и тича напред-назад десетина минути преди да се остави да го ударят. Вместо да се нареди до другите, които целеха, той прекоси асфалтираната част от двора и мина покрай Фрида Браун, която беше сама на игрището и стреляше в баскетболния кош. Помисли си, че тя още няма реална представа къде се е озовала. Седна на чакъла с гръб към телената мрежа. Поне насекомите бяха намалели. Отпусна ръце и започна да ги поклаща лениво до тялото си, докато гледаше играта на народна топка.

— Искаш ли да похвърляш? — попита го Фрида.

— Може би по-късно. — Люк плъзна небрежно ръка зад гърба си и попипа долната част на оградата. Установи, че Морийн е права — имаше едно място, където земята беше хлътнала леко. Възможно беше вдлъбнатината да се е образувала при топенето на снега в началото на пролетта. Макар да бе дълбока само четири-пет сантиметра, я имаше. Никой не си бе направил труда да я запълни. Люк постави обърнатата си длан върху оголения долен край на мрежата и връхчетата на телта се притиснаха в кожата му. Размърда пръсти на свобода, извън очертанията на Института за секунда-две, а после стана, изтупа си джинсите и попита Фрида дали иска да се редуват на коша. Тя му се усмихна възторжено, сякаш му казваше: „Да, разбира се! Искам да бъдем приятели!“.

Това го натъжи.