Стивън Кинг
Институтът (26)

1.

Пред вратата към салона за отдих и столовата Калиша прегърна Люк през раменете и го придърпа към себе си. Той си мислеше — по-точно се надяваше, че ще го целуне отново, но тя само му зашепна на ухо. Устните й погъделичкаха кожата му и той настръхна.

— Говори за каквото поискаш, само не споменавай нищо за Морийн. Смятаме, че рядко ни подслушват, но е по-добре да сме предпазливи. Не искам да й докарам неприятности.

Ясно, Морийн беше камериерката, но кои бяха онези, които подслушват? Люк никога не се беше чувствал толкова безпомощен, дори когато на четири годинки бе изгубил майка си от поглед за цели петнайсет минути в мола.

Междувременно, точно както бе предсказала Калиша, насекомите ги нападнаха. Цял рояк започна да кръжи над главата му.

По-голямата част от площадката беше настлана с чакъл. Баскетболното игрище, където Джордж продължаваше да стреля в коша, имаше асфалтова настилка, а батутът беше заобиколен от някакъв дунапренен материал, за да омекоти падането, ако някой отскочи накриво и изхвърчи настрани. Имаше игрище за шафълборд, мрежа за бадминтон, въжена катерушка и купчина цилиндри в ярки цветове, които малките деца биха могли да сглобят в тунел — не че тук имаше деца, достатъчно малки, за да се промушат през него. Имаше и два вида люлки, и пързалка. Дълъг зелен шкаф, обрамчен от маси за пикник, беше облепен с надписи, гласящи: ИГРИ И ПРИНАДЛЕЖНОСТИ и МОЛЯ, ПРИБИРАЙТЕ ГИ ОБРАТНО.

Площадката беше оградена с телена мрежа, висока поне три метра, а в два от ъглите Люк забеляза камери, прашлясали, сякаш отдавна не ги чистеха. От другата страна на оградата се виждаше само гора, предимно борова. От дебелината на стволовете Люк прецени, че дърветата са на около осемдесет години. Формулата за изчисление на възрастта им — която бе прочел в „Дърветата в Северна Америка“ един неделен следобед, когато бе десетгодишен — беше простичка. Нямаше нужда да броиш пръстените, а просто да прецениш каква е обиколката на ствола, да я разделиш на числото π, за да получиш диаметъра, а после да го умножиш по средния коефициент на растеж за боровете в Северна Америка, който се равняваше на 4,5. Лесна задача, а също толкова лесно стигна и до произтичащото от нея заключение: тук не бе имало сеч от много дълго време, може би от две поколения. Където и да се намираше Институтът, той бе обграден от стара гора, което пък означаваше, че е далеч от цивилизацията. Що се отнася до площадката, през ум му мина мисълта, че ако съществува затвор за деца на възраст между шест и шестнайсет години, то дворът му би изглеждал точно така.

Момичето — Айрис — им помаха. Подскочи още два пъти на батута, с развята конска опашка, оттласна се и се приземи на меката настилка с разтворени крака и присвити колене.

— Ша! Кого ни водиш?

— Това е Люк Елис — представи го Калиша. — Пристигна тази сутрин.

— Здрасти, Люк. — Айрис дойде при тях и му подаде ръка. Беше кльощава и по-висока от Калиша с пет сантиметра. Имаше хубавичко лице, а бузите и челото й лъщяха, както предположи Люк, заради смесицата от пот и крема против насекоми. — Аз съм Айрис Станхоуп.

Люк стисна ръката й и усети, че насекомите — „хапещите гадинки“, както ги наричаха в Минесота, нямаше представа как им викат тук — започват да смучат кръвчицата му.

— Не ми е приятно, че съм тук, но ми е приятно да се запознаем.

— Аз съм от Абълийн, Тексас. Ти откъде си?

— От Минеаполис, щат…

— Знам в кой щат е — прекъсна го Айрис. — Земята на хилядите езера или нещо от този сорт.

— Джордж! — провикна се Калиша. — Къде ти е възпитанието? Ела тук!

— Ей сега, почакай малко. Имам важна работа. — Джордж застана на линията за наказателни удари, вдигна топката пред гърди и започна да говори с тих напрегнат глас: — И така, уважаеми зрители, след седем оспорвани мача настъпи решаващият момент. След две продължения Магьосниците изостават от Келтите с една точка, а Джордж Айлс, който току-що влезе в игра, има шанса да извоюва победата с наказателни удари. Ако вкара единия, Магьосниците отново ще изравнят резултата. Ако вкара и двата, ще остане в историята, вероятно ще го приемат в баскетболната зала на славата, може би ще спечели и кабриолет „Тесла“…

— Ще трябва да ти го изработят по поръчка — отбеляза Люк. — „Тесла“ не произвеждат кабриолети, поне засега.

Джордж не му обърна внимание.

— Никой не е очаквал, че Айлс ще се озове в това положение, най-малко самият той. Напрегната тишина е надвиснала над Кепитъл Уан Арена…

— И тогава някой пръдва! — извика Айрис, изплези език и изпърдя силно с уста. — Истински тромпетен фанфар! И страшно миризлив!

— Айлс си поема дълбоко въздух… тупва топката два пъти, което е негова запазена марка…

— Освен че устата му не спира да мели, Джордж има и изключително развинтено въображение — обясни Айрис на Люк. — Но се свиква.

Джордж погледна за момент към тях тримата.

— Айлс хвърля гневен поглед на самотния фен на Келтите, който вдига шум край страничната линия… момиче е и изглежда не само глупаво, но и невероятно грозно…

Айрис отново изпърдя с уста.

— Айлс се прицелва… стреля…

Топката прелетя далеч от таблото.

— За бога, Джордж, ужасен изстрел! — възкликна Калиша. — Или спечели шибания мач, или се примири със загубата, за да можем да поговорим. Това момче не знае какво му се е случило.

— Ние пък все едно знаем — рече Айрис.

Джордж приклекна и стреля отново. Топката облиза ръба на коша… поколеба се… и падна отвън.

— Келтите победиха! Келтите победиха! — извика Айрис, подскочи като мажоретка и разтръска невидими помпони. — А сега ела да се запознаеш с новото момче.

Джордж тръгна към тях, като пропъждаше с ръка рояците насекоми. Беше нисък и набит и според Люк можеше да стане професионален баскетболист единствено във фантазиите си. Светлосините му очи напомниха на Люк за филмите с Пол Нюман и Стив Маккуин, които с Ролф обичаха да гледат по канала за кинокласика. Като се сети как се излягаха пред телевизора и ядяха пуканки, му призля.

— Е, пич, как се казваш?

— Люк Елис.

— Аз съм Джордж Айлс, но сигурно вече си разбрал това от момичетата. В техните очи аз съм бог.

Калиша се хвана за главата. Айрис му показа среден пръст.

— Бог на любовта.

— Само че Адонис, а не Купидон. — Люк реши да се включи в играта. Тоест да опита. — Адонис е богът на страстта и красотата.

— Щом казваш. Как ти се струва това местенце? Пълна скръб, нали?

— Какво всъщност представлява? Калиша го нарича Института, но какво означава това?

— Може спокойно да се казва и Домът на госпожа Сигсби за непослушни деца със свръхестествени дарби — каза Айрис и се изплю.

Люк не се чувстваше все едно е хванал филм от средата. Имаше усещането, че е хванал телевизионен сериал от средата на третия сезон. При това сериал със заплетен сюжет.

— Коя е госпожа Сигсби?

— Злата пчела майка — отговори Джордж. — Ще се запознаеш с нея и те съветвам да не остроумничиш. Тя не обича остроумните забележки.

— Ти ТП или ТК си? — попита Айрис.

— ТК, предполагам. — Всъщност не беше само предположение. — Понякога в близост до мен предметите се движат и тъй като не вярвам в полтъргайсти, вероятно аз съм причината. Но не може това да е достатъчно, за да… — Люк замълча. Мислеше си: „Не може това да е достатъчно, за да се озова тук“. Но ето че се намираше тук.

— ТК позитивен ли си? — поинтересува се Джордж и тръгна към една от масите за пикник.

Люк го последва, а двете момичета тръгнаха след тях. Можеше да изчисли приблизителната възраст на заобикалящата го гора, знаеше наименованията на десетки видове бактерии, можеше да запознае тези деца с творбите на Хемингуей, Фокнър и Волтер и въпреки това досега никога не се бе чувствал толкова объркан.

— Нямам представа какво означава това.

Калиша обясни:

— Техниците, възпитателите и докторите наричат позитивни такива като мен и Джордж. Не би трябвало да го знаем…

— Но знаем — довърши Айрис. — Това е, както се казва, обществена тайна. ТК и ТП позитивните могат да използват способностите си почти по всяко време. Ние останалите не можем. При мен например предметите се движат само ако съм много ядосана или невероятно щастлива, или просто стресната. Способностите ми се проявяват неволно като гърчовете, да речем. Затова аз съм просто средно ниво. Наричат телекинетите и телепатите от средно ниво розовите.

— Защо? — попита Люк.

— Защото ако си от обикновените, в досието ти има розова точка. Нямаме достъп до досиетата си, но аз видях моето един ден. Понякога са немарливи.

— Трябва да внимаваш, за да не вземат в цялата си немарливост да те хванат — каза Калиша.

Айрис продължи:

— Розовите биват подлагани на повече тестове и им бият повече инжекции. Мен ме вкараха в резервоара. Гадно беше, но не и непоносимо.

— Какво е…

Джордж не даде възможност на Люк да довърши въпроса.

— Аз съм ТК позитивен и в папката ми няма розови точки. Никакво розово за мен.

— Нима си виждал досието си? — учуди се Люк.

— Няма нужда да го правя. Аз съм забележителен. Гледай.

Не последва будистки ритуал за концентрация, Джордж просто си стоеше на едно място, но се случи нещо необикновено. (Поне на Люк му се стори необикновено, момичетата не изглеждаха особено впечатлени.) Роякът насекоми, кръжащ около главата му, рязко се дръпна назад и образува нещо като опашка на комета, сякаш ги беше духнал силен порив на вятъра. Само дето нямаше вятър.

— Виждаш ли? — попита Джордж. — Ето това е ТК позитивен в действие. За жалост ефектът е краткотраен.

Оказа се прав. Роякът се върна и отново започна да кръжи около него, като единственото, което го отблъскваше, беше кремът против насекоми по кожата му.

— Вторият изстрел в коша — подхвана Люк. — Можеше ли да накараш топката да влезе?

Джордж поклати печално глава.

— Иска ми се да докарат някой много мощен ТК позитивен — каза Айрис. Въодушевлението й от срещата с новото попълнение се беше изпарило. Изглеждаше уморена, уплашена и по-голяма от действителната си възраст, която Люк прецени, че е около петнайсет години. — Някой, който да ни телепортира далеч от това шибано място. — Тя седна на една от пейките и закри очи с длан.

Калиша седна до нея и я прегърна през рамо.

— Стига, недей, всичко ще се оправи.

— Няма. Виж ме само, приличам на игленик! — Айрис протегна ръце. На лявата имаше две лепенки, а на дясната — три. След това обаче разтри очи и си придаде, поне според Люк, смел вид. — Е, новият, ти можеш ли да движиш предмети по своя воля?

Люк не бе обсъждал темата за „съзнанието над материята“ — известна още като психокинеза — с никого освен с родителите си. Майка му казваше, че хората биха се уплашили, ако разберат. Баща му твърдеше, че това е най-маловажното от качествата му. Люк беше съгласен и с двата аргумента, но тези деца не се страхуваха от него, а в Института именно тази му способност беше най-важна.

Това поне му беше ясно.

— Не. Не мога дори да си мърдам ушите.

Те се разсмяха и Люк се успокои. Мястото му се струваше странно и го плашеше, но поне децата изглеждаха свестни.

— Просто от време на време разни предмети се движат. Чинии или прибори, такива неща. Понякога вратите се затварят сами. Веднъж-два пъти настолната ми лампа се включи, без да я докосвам. Все дреболии от този род. Дори не бях сигурен, че ги предизвиквам аз. Мислех си, че е станало течение… или земетресение…

Другите го гледаха скептично.

— Добре де — призна той. — Знаех. И родителите ми знаеха. Но не му придавахме кой знае какво значение.

Вероятно щяха да придадат по-голямо значение на способността му, ако не беше вундеркинд и не го бяха приели не в един, а в два престижни университета на дванайсет години. Да вземем за пример седемгодишно дете, което свири на пиано като Ван Клайбърн. Ще се заинтересува ли някой, че то владее и няколко простички фокуса с карти? Или умее да си мърда ушите? Не можеше обаче да каже подобно нещо пред Джордж, Айрис и Калиша. Щеше да изглежда все едно се хвали.

— Прав си, не е кой знае каква работа! — заяви разпалено Калиша. — Там е проблемът! Ние не сме Лигата на справедливостта, нито X-мен!

— Отвлечени ли сме? — Люк се молеше да се разсмеят. Молеше се някой от тях да каже: „Не, разбира се“.

— Не е ли очевидно? — попита Джордж.

— Само защото ти можеш да пропъдиш рояк насекоми за секунда-две? Само защото… — Спомни си как подносът падна от масата в пицария „Рокет“. — Само защото от време на време влизам в стая и вратата се затваря сама след мен?

— Явно — каза Джордж. — Защото ако ни подбираха по красота, Айрис и Ша нямаше да са тук.

— Тъпанар — каза Калиша.

Джордж се усмихна.

— Как изискано се изразяваш. Това е на нивото на „да ме цунеш отзад“.

— Понякога нямам търпение да отидеш в Задната половина — заяви Айрис. — Бог сигурно ще ме порази с гръм за тези думи, но…

— Почакайте — каза Люк. — Почакайте малко. Започнете от началото.

— Това е началото, друже — обади се глас зад тях. — За съжаление вероятно е и краят.