Стивън Кинг
Институтът (7)

6.

Шериф Ашуърт — или шериф Джон, както Тим научи, че го наричат повечето жители на града и подчинените му — имаше голямо шкембе и вървеше бавно. Бузите му висяха като на басет, а косата му беше гъста и побеляла. Служебната му риза беше изцапана с петно от кетчуп. Носеше пистолет „Глок“ на кръста си и пръстен с рубин на кутрето. Южняшкият му акцент беше силен, поведението му беше като на дружелюбен чичо, но очите му в месестите си кухини гледаха интелигентно и изпитателно. Щеше да прилича на актьор, който винаги получава роли на полицаи в клиширани филми за Юга като „Гордо изправен“, ако не беше чернокож. И още нещо: поставена в рамка диплома от Националната академия на ФБР в Куонтико висеше на стената до официалния портрет на президента Тръмп. С подобен документ човек не можеше да се сдобие, като изкара дистанционен курс.

— Добре, да започваме — каза шериф Джон и се облегна в стола. — Не разполагам с много време. Марсела никак не обича да закъснявам за вечеря. Освен ако не възникне кризисна ситуация, естествено.

— Разбрано.

— Да говорим по същество. Защо напуснахте полицията в Сарасота и какво ви води насам? През Южна Каролина не минават много натоварени пътни артерии, а Дюпрей е далеч дори и от тях.

Ашуърт едва ли щеше да се обади в Сарасота тази вечер, но непременно щеше да го направи на сутринта, затова нямаше смисъл да увърта. Не че му се искаше. Ако не го вземеха на работа като нощен пазач, щеше да пренощува в Дюпрей и утре сутрин да продължи поетапното си пътуване към Ню Йорк, пътешествие, с което сега осъзнаваше, че си е дал така необходимата почивка между случилото се един ден в края на миналата година в мол „Уестфийлд“ в Сарасота и онова, което му предстоеше в бъдеще. Освен това по принцип беше по-добре да си честен, било то и само защото лъжите — особено във времена, когато почти всякаква информация беше достъпна за всеки с клавиатура и интернет връзка — неизбежно застигаха лъжеца.

— Дадоха ми възможност да избирам между доброволно напускане и уволнение. Никой не беше доволен, най-малко аз — харесвах си работата и Мексиканския залив — но това беше най-разумното решение. Така получих малко пари, далеч не пълната пенсия, но по-добре от нищо. Разделих ги с бившата си съпруга.

— Каква беше причината? Но я обяснете накратко, за да се прибера преди вечерята ми да е изстинала.

— Няма да отнеме много време. Един ден миналия ноември, в края на дежурството си, се отбих в мол „Уестфийлд“, за да си купя обувки. Щях да ходя на сватба. И все още бях с униформа…

— Така.

— Излизах от магазина за обувки, когато една жена дотича и заяви, че някакъв тийнейджър размахвал пистолет пред киното. Хукнах веднага нататък.

— Извадихте ли оръжието си?

— Не, сър, не и в този момент. Хлапето с пистолета беше на четиринайсетина години и се виждаше ясно, че е или пияно, или надрусано. Повалило беше на земята друго момче и го риташе. Беше насочило пистолета към него.

— Прилича ми на случая в Кливланд с полицая, застрелял чернокожото момче, което размахвало пистолет играчка.

— Точно това ми мина през ум, когато приближих, но полицаят, застрелял Тамир Райс, се кълнеше, че помислил пистолета за истински. На мен ми се стори, че пистолетът в ръцете на момчето не е истински, но не бях напълно убеден. Навярно се досещате защо.

Шериф Джон Ашуърт, изглежда, беше забравил за вечерята си.

— Защото извършителят го е бил насочил към поваленото на земята момче. Няма смисъл да насочваш фалшиво оръжие към някого. Освен, може би, ако детето на земята не е знаело, че е фалшиво.

— По-късно извършителят заяви, че само е размахвал пистолета, а не е заплашвал другото момче с него. Викаше: „Мой си е, копеле мръсно, не ми пипай нещата“. Аз видях сценката по съвсем различен начин. Изглеждаше ми, че го заплашва. Извиках му да хвърли оръжието и да вдигне ръце. Той или не ме чу, или не ми обърна внимание. Просто продължи да рита другото момче с насочен към него пистолет. Или с размахан пистолет, ако това е правел. Във всеки случай аз извадих моя пистолет. — Тим замълча за миг. — Едва ли е от значение, но и двете момчета бяха бели.

— За мен няма значение. Две момчета са се сдърпали. Едното е лежало на земята, а другото го е ритало с насочен към него пистолет, който може да е бил истински, но може и да е бил играчка. Е, стреляхте ли по него? Кажете ми, че не се е стигнало дотам.

— Никой не беше прострелян. Но… нали знаете как при сбиване се струпват зяпачи, ала извади ли някой оръжие, всички се разпръсват?

— Да. Ако имат малко ум в главата, веднага си плюят на петите.

— Точно това се случи, само че няколко души останаха.

— За да снимат с телефоните си.

Тим кимна.

— Четирима-петима мераклии да вървят по стъпките на Спилбърг. Аз насочих пистолета си към тавана и произведох предупредителен изстрел. Може би не взех правилното решение, но в онзи момент ми се стори най-уместното. И единственото възможно. В тази част от мола има висящи лампи. Куршумът удари една от тях и тя се стовари право върху главата на един от зяпачите. Момчето изпусна пистолета и в мига, в който оръжието се удари в пода, разбрах със сигурност, че не е истинско, защото отскочи. Оказа се пластмасов воден пистолет с формата на автоматик 45-и калибър. Поваленото на земята момче имаше няколко синини и охлузвания, нямаше дълбоки рани, но зяпачът беше изпаднал в безсъзнание и се свести чак след три часа. Мозъчно сътресение. Според адвоката му получил амнезия и непоносимо главоболие.

— Заведоха ли дело срещу полицията?

— Да. Процесът ще се проточи, но накрая пострадалият ще получи някакво обезщетение.

Шериф Джон се замисли.

— Щом е останал, за да снима сбиването, може и да не получи много, колкото и нетърпимо да е главоболието му. Предполагам, че на вас са ви повдигнали обвинение в безразсъдно използване на служебно оръжие.

Точно така бяха направили и би било хубаво, помисли си Тим, ако можеха да спрат с разговора дотук. Но нямаше да стане. Шериф Джон може и да изглеждаше като афроамериканската версия на Бос Хог от „Царете на хаоса“, но не беше глупак. Личеше си, че влиза в положението на Тим — всеки полицай би му влязъл в положението — но въпреки това щеше да направи проверка. По-добре беше да научи цялата история лично от него.

— Преди да отида в магазина за обувки се отбих в бара и обърнах едно-две питиета. Отзовалите се на сигнала полицаи, които арестуваха момчето, усетиха, че мириша на алкохол, и ме тестваха с дрегер. Алкохолната ми проба се оказа 0,6, под разрешения минимум, но нямаше значение, защото тъкмо бях стрелял със служебното си оръжие и бях вкарал човек в болницата.

— Любител ли сте на чашката, господин Джеймисън?

— Да, през шестте месеца след развода ми, но това беше преди две години. Сега не пия често. — „Но точно така бих отговорил, нали?“, помисли си Тим.

— Аха, аха, а сега да видим дали съм разбрал правилно. — Шерифът вдигна дебелия си показалец. — Дежурството ви е било приключило, затова ако не сте носели униформа, онази жена нямаше да дотича при вас.

— Вероятно, но така или иначе щях да чуя суматохата и да отида да видя какво става. Един полицай винаги е на пост. Сигурен съм, че това ви е добре известно.

— Аха, аха, но тогава щяхте ли да носите оръжието си?

— Не. То щеше да е заключено в колата ми.

Ашуърт вдигна още един пръст, за да отбележи тази точка, след което вдигна и трети.

— Момчето е държало пистолет, вероятно играчка, но е можело да бъде и истински. Нямало е как да знаете със сигурност.

— Да.

Шерифът вдигна четвърти пръст.

— Предупредителният ви изстрел е уцелил лампа и не само я е откършил от тавана, но и я е стоварил върху главата на невинен гражданин. Ако можем да наречем кретен, снимащ с телефона си, невинен гражданин.

Тим кимна.

Шерифът вече бе вдигнал и петте си пръста.

— И непосредствено преди този инцидент, по една случайност, сте изконсумирали две алкохолни напитки.

— Да. При това докато още бях с униформа.

— Неразумна постъпка. Как биха се изразили сега? Поставя ви в негативна светлина. Въпреки това трябва да призная, че сте извадили невероятно лош късмет. — Шериф Джон забарабани с пръсти по ръба на бюрото. Рубиненият пръстен на кутрето му подчертаваше всяко движение с тихо почукване. — Историята ви ми изглежда твърде невероятна, за да е лъжа, но все пак ще се обадя на предишната ви работа, за да я проверя. Ако не за друго, то за да я чуя и да й се подивя отново.

Тим се усмихна.

— Командир ми беше Бернадет Дипино. Тя е началникът на полицията в Сарасота. А сега най-добре се прибирайте вкъщи за вечеря, за да не се сърди жена ви.

— Аха, аха, не се тревожете за Марси. — Шерифът се приведе напред над голямото си шкембе. Очите му блестяха изпитателно. — Ако сега ви накарам да духнете, господин Джеймисън, какво ще отчете дрегерът?

— Тествайте ме и вижте.

— Едва ли. Струва ми се, че няма нужда. — Шерифът се облегна назад и столът му издаде многострадален стон. — Защо ви е да работите като нощен пазач в затънтено градче като нашето? Заплатата е само сто долара седмично и макар от неделя до четвъртък да е спокойно, в петък и събота вечер става доста напечено. Стриптийз клубът в Пенли затвори миналата година, но в непосредствена близост има няколко бара и кръчми.

— Дядо ми беше нощен пазач в Хибинг, Минесота. Градът, в който израснал Боб Дилън, сещате ли се? Започна работа там, след като се пенсионира от щатската полиция. Заради него като малък исках да стана полицай. Видях обявата и просто си помислих… — Тим сви рамене. Какво всъщност си беше помислил? В общи линии същото, както когато се бе хванал на работа в завода за рециклиране. Нищо особено. Хрумна му, че поне що се отнася до състоянието на духа му, май не се намира в отлична форма.

— Вървите по стъпките на дядо си значи. — Шериф Джон сплете пръсти върху внушителното си шкембе и се взря в Тим с искрящите си изпитателни очи, потънали сред гънки от тлъстини. — За пенсионер ли се смятате? Търсите си някоя спокойна службица, за да си уплътнявате времето? Не сте ли прекалено млад за това?

— Пенсионирах се от полицията, да. Приключих с полицейската работа. Един приятел каза, че може да ме уреди в някоя охранителна фирма в Ню Йорк, а и ми се искаше да сменя обстановката. Но може да не се наложи да ходя чак до Ню Йорк за тази цел. — Предполагаше, че просто иска да пробва нещо различно. Нямаше представа дали ако се хване за нощен пазач, ще постигне това, но пък можеше и да успее.

— Споменахте, че сте разведен.

— Да.

— Имате ли деца?

— Не. Тя искаше, но аз не се чувствах готов.

Шериф Джон огледа молбата на Тим.

— Тук пише, че сте на четирийсет и две. В човечето случаи — не във всички, разбира се — ако не си готов на тази възраст…

Не довърши мисълта си и зачака като типичен полицай Тим да продължи. Тим обаче също замълча.

— Макар крайната ви цел да е Ню Йорк, господин Джеймисън, в момента просто се скитате. Мога ли да се изразя така?

Тим се замисли и се съгласи, че изразът е уместен.

— Ако ви взема на работа, откъде да знам, че няма да ви щукне отново да тръгнете да скитате след две седмици или месец? Дюпрей не е най-интересното място на света, не е дори най-интересното място в Южна Каролина. Въпросът ми е следният: как да знам, че мога да разчитам на вас?

— Ще се задържа тук. При условие че сте доволен от работата ми, разбира се. Ако сметнете, че не ме бива, ще ме уволните. В случай че реша да продължа пътуването си, ще ви предупредя достатъчно отрано. Обещавам.

— Само с тази работа няма как да се издържате.

Тим сви рамене.

— Ако се наложи, ще си намеря нещо допълнително. Нима твърдите, че ще съм единственият тук, на когото му се налага да работи на две места, за да свързва двата края? Имам и малко заделени пари на първо време.

Шериф Джон поседя замислен още малко, после стана. Направи го изненадващо пъргаво за толкова пълен мъж.

— Елате утре сутринта, тогава ще видим. Към десет часа.

„Което ще ти даде предостатъчно време да се обадиш в полицейското управление на Сарасота — помисли си Тим — и да видиш дали казвам истината. Както и да установиш дали имам други черни точки в досието.“

Той също стана и протегна ръка. Шериф Джон я стисна силно.

— Къде ще отседнете тази вечер, господин Джеймисън?

— В мотела надолу по улицата, ако има свободни стаи.

— О, при Норбърт има цял куп свободни стаи — отвърна шерифът. — А и се съмнявам, че ще се опита да ви продаде трева. Все още имате вид на полицай, поне по мое мнение. Ако пържените манджи не ви създават стомашни проблеми, „Гостилницата на Бев“ работи до седем. Аз лично много обичам дроба им с лук.

— Благодаря. Благодаря и че ме приехте.

— Няма защо. Разговорът беше интересен. А когато се настаните в мотела, кажете на Норбърт, че шериф Джон е заръчал да ви даде някоя от хубавите стаи.

— Непременно.

— Все пак проверете за буболечки преди да си легнете.

— Вече ме посъветваха да го направя — засмя се Тим.