Стивън Кинг
Институтът (98)

9.

Водени от доктор Евърет Халас, госпожа Сигсби и Стакхаус минаха покрай затворената двукрила врата с надпис „Отделение A“; Стакхаус буташе количката. Зад тази врата не се чуваха викове и писъци, но тук усещането, че се намираш в електрическо поле, беше още по-силно: пъплеше по кожата като невидими миши лапички. Стакхаус също го усещаше. Ръката, с която не буташе импровизираната катафалка на Морийн Алвърсън, потриваше гладкото му плешиво кубе.

— На мен винаги ми е приличало на паяжина — каза той. После се обърна към Хекил. — Не го ли усещаш?

— Свикнал съм — отвърна докторът и попипа ъгълчето на устата си. — Това е процес на асимилация. — Спря се. — Не, това не е подходящата дума. По-скоро е аклиматизация. Или е правилно да се каже аклиматизиране? Май и двата варианта са допустими.

На госпожа Сигсби й хрумна странен въпрос.

— Доктор Халас, кога е рожденият ви ден? Помните ли?

— Девети септември. Знам какво си мислите. — Той погледна през рамо към вратата с червен надпис „Отделение A“, после отново към госпожа Сигсби. — Добре съм, все пак.

— Девети септември — повтори тя. — Това значи, че сте коя зодия? Везни?

— Водолей — отговори Хекил и й хвърли дяволит поглед, с който сякаш искаше да каже: „Няма да ме изиграете толкова лесно, милейди“. — Когато луната е в седми дом и Меркурий е в съвпад с Марс. И така нататък. Наведете се, господин Стакхаус. Минаваме под нисък мост.

Минаха по къс тъмен коридор, слязоха по няколко стъпала, като Стакхаус подпираше количката отпред, а госпожа Сигсби я насочваше отзад, и стигнаха до друга затворена врата. Хекил използва картата си, за да я отключи, и влязоха в неприятно топло кръгло помещение. Нямаше мебелировка, но на една от стените висеше надпис в рамка: ПОМНЕТЕ ТЕЗИ ГЕРОИ. Поставен беше под мръсно, осеяно с петна стъкло, което отчаяно се нуждаеше от измиване. В другия край на помещението, по средата на груба циментова стена, имаше стоманен капак, подобен на вратата на промишлено хладилно помещение. От лявата му страна бе разположен малък екран, който в момента не светеше. Отдясно имаше два бутона, единия червен, а другия зелен.

Тук откъслечните спомени и несвързани мисли, обезпокоили госпожа Сигсби, изчезнаха и смътното главоболие, потръпващо в слепоочията й, малко се уталожи. Така беше по-добре, но тя нямаше търпение да се махне оттук. Рядко посещаваше Задната половина, защото присъствието й не бе необходимо: командирът на армията рядко ходи на фронтовите линии, стига войната да се развива в желаната посока. И макар вече да се чувстваше по-добре, усещането да стои в това голо кръгло помещение продължаваше да е отвратително.

Халас също изглеждаше по-добре: вече не беше Хекил, а мъжът, работил двайсет и пет години като военен лекар, награден с Бронзова звезда. Стойката му беше по-изправена, спря да попипва ъгълчето на устата си. Погледът му беше бистър, въпросите — кратки и ясни.

— Има ли по себе си бижута?

— Не — отговори госпожа Сигсби и се сети за липсващата брачна халка.

— Предполагам, че е облечена.

— Разбира се. — Госпожа Сигсби малко се засегна от въпроса.

— Претърсихте ли джобовете й?

Тя погледна Стакхаус. Той поклати глава.

— Искате ли да го направите? Това е последният ви шанс.

Госпожа Сигсби се замисли, но отхвърли идеята. Жената беше оставила предсмъртна бележка на стената в банята, а чантата й сигурно беше прибрана в шкафчето. Нея трябваше да прегледат, просто като част от процедурата, но нямаше намерение да отвие тялото на камериерката и отново да изложи на показ безочливо изплезения език, само за да намери балсам за устни, таблетки против стомашни киселини и шепа смачкани носни кърпички.

— Аз не искам. Ти, Тревър?

Стакхаус отново поклати глава. Той имаше тен целогодишно, но днес изглеждаше блед под слънчевия загар. Разходката из Задната половина се беше отразила и на него. „Може би трябва да идваме по-често — помисли си тя. — Да не губим връзка с процеса на работа.“ Тогава се сети как доктор Халас беше заявил, че е зодия Водолей, а Стакхаус рече, че в Бобения град има тонове боб. Реши, че идеята всъщност е много лоша. Между другото, ако беше роден на 9 септември, Халас наистина ли беше зодия Везни? Струваше й се, че не е вярно. Не беше ли Дева?

— Да започваме — каза тя високо.

— Добре тогава. — Доктор Халас и се ухили от ухо до ухо в стил Хекил, дръпна дръжката на металната врата и я отвори. Вътре цареше мрак, миришеше на печено месо и имаше полепнала със сажди транспортна лента, която се спускаше надолу в тъмата.

„Някой трябва да почисти надписа — помисли си госпожа Сигсби. — А тази транспортна лента трябва да бъде остъргана преди да се задръсти и да се счупи. Пак немарливост.“

— Дано не се нуждаете от помощ, за да я повдигнете. — Хекил продължаваше да се усмихва като водещ на телевизионна игра. — Боя се, че днес изпитвам немощ. Не си изядох корнфлейкса на закуска.

Стакхаус вдигна увитото тяло и го постави върху лентата. Долният край на платнището се смъкна и се видя едната обувка. Госпожа Сигсби изпита порив да извърне очи от износената подметка, но го потисна.

— Ще произнесете ли реч? — попита Халас. — За последно сбогом? Джени, почти не те познавахме, нещо от този род?

— Спри с тия простотии — каза Сигсби.

Доктор Халас затвори вратичката и натисна зеленото копче. Госпожа Сигсби чу как се завъртат колелца и мръсната лента се задвижи с писък. Щом звуците спряха, Халас натисна червеното копче. Екранът отдясно се включи и цифрите за температурата започнаха бързо да се покачват от 100 градуса на 200, на 400, на 800 и накрая на 1700.

— Много по-горещо, отколкото в обикновените крематориуми — отбеляза Халас. — Освен това този е много по-бърз, но все пак отнема доста време. Ако искате, останете малко, ще ви заведа на пълна обиколка. — Още се усмихваше широко.

— Не днес — отвърна госпожа Сигсби. — Прекалено сме заети.

— Така си и помислих. Е, тогава друг път. Толкова рядко ви виждаме, а винаги сме готови да ви посрещнем с отворени обятия.