Стивън Кинг
Институтът (183)

27.

Стакхаус погледна за момент как Чад и готвачът Дъг вървят към него, после насочи вниманието си към разрухата на собствения си живот.

„Но кой да предположи? — помисли си. — Кой да предположи, че имат достъп до достатъчно сила, за да вдигнат във въздуха цяла сграда? Не и госпожа Сигсби, нито Еванс, нито Хекил и Джекил, нито Донки Конг — където и да се намира в момента — нито пък аз. Мислехме си, че работим с невиждана сила, докато всъщност сме виждали само частица от нея. Така ни се пада.“

Някой го потупа по рамото. Обърна се и видя заблудения герой. Той беше широкоплещест (като истински герой), но носеше очила и не отговаряше на стереотипната представа.

„Разбира се, винаги има и един Кларк Кент“, помисли си Стакхаус.

— Въоръжен ли си? — попита Тим.

Стакхаус поклати глава и направи немощен жест.

— Те трябваше да се погрижат за това.

— Само вие тримата ли останахте?

— Не знам. — Стакхаус никога не се беше чувствал толкова уморен. Вероятно се дължеше на шока. На шока и на гледката на сграда, издигаща се в нощното небе и закриваща луната. — Може някои от персонала в Задната половина да са още живи. И докторите са там, Халас и Джеймс. Децата в Предната половина обаче… Не виждам как биха могли да оцелеят след това. — Той посочи към руините с ръка, тежка като олово.

— А другите деца? — попита Тим. — Те не бяха ли в съседната сграда?

— Бяха в тунела — каза Люк. — Той се опита да ги отрови с газ, но тунелът се срути преди това. Срути се, когато Предната половина полетя.

Стакхаус понечи да отрече, но имаше ли смисъл, след като Елис можеше да му прочете мислите? А и беше твърде уморен. Напълно изцеден.

— И приятелите ти ли бяха там? — попита Тим.

Люк отвори уста да каже, че не е сигурен, но вероятно. Тогава извърна рязко глава, сякаш някой го беше повикал. Викът сигурно беше дошъл в главата му, защото Тим чу гласа чак няколко секунди по-късно.

— Люк!

Момиче тичаше през мръсната поляна, като заобикаляше отломките, посипали се около сградата като ореол. Трима други я следваха — две момчета и едно момиче.

— Люки!

Люк хукна да посрещне първото момиче и го прегърна. Другите трима дотичаха и когато всички се събраха в прегръдка, Тим отново чу бръмченето, но вече по-слабо. Част от отломките се размърдаха, парчета дърво и камъни се издигнаха във въздуха и пак паднаха. И не чу ли шепотът на гласовете им в главата си? Може би просто си въобразяваше, но…

— Още пръскат сила — каза Стакхаус. Говореше апатично, сякаш просто убиваше време. — Чувам ги. И ти ги чуваш. Внимавай. Въздействието се натрупва. Така Халас и Джеймс се превърнаха в Хекил и Джекил. — Той се изсмя високо. — Просто две анимационни свраки със скъпи медицински дипломи.

Тим не му обърна внимание и остави децата да се порадват на срещата си — нима имаше някой, който да го заслужава повече? Продължи да държи под око тримата оцелели възрастни от Института. Макар да не изглеждаше, че ще му създават проблеми.

— Какво да ви правя вас, кретени? — попита ги. Не говореше съвсем на оцелелите, по-скоро размишляваше на глас.

— Моля ви, не ни убивайте — обади се Дъг и посочи към продължаващата групова прегръдка. — Аз хранех тези деца. Пазех им живота.

— На твое място не бих правил опити да се оправдавам, ако искам да остана жив — каза Тим. — Най-разумно ще е да млъкнеш. — Обърна се към Стакхаус. — Изглежда, автобусът в крайна сметка няма да ни трябва, тъй като убихте повечето деца…

— Не сме ги убили…

— Глух ли си? Казах ти да мълчиш.

Стакхаус видя какво е изписано на лицето на мъжа. Не приличаше на героизъм, бил той заблуден или не. Изглеждаше като готовност за убийство. Затова млъкна.

— Трябва ни автомобил, за да се измъкнем оттук — продължи Тим. — А хич не ми се разхожда през гората с веселата ви бойна дружинка до селото, за което ми каза Люк. Денят беше тежък и уморителен. Някакви предложения?

Стакхаус като че ли не го чу. Гледаше останките от Предната половина и руините на смачканата под нея административна сграда.

— Всичко това — каза слисано. — Всичко това заради едно избягало момче.

Тим го ритна леко в глезена.

— Не се разсейвай, тъпако. Как да изкарам децата оттук?

Стакхаус не отговори, нито мъжът, който твърдеше, че бил хранил децата. Другият, който приличаше на санитар с униформата си, се обади:

— Ако ви кажа, ще ме освободите ли?

— Как се казваш?

— Чад, господине. Чад Грийнли.

— Е, Чад, зависи колко добро е предложението ти.