Стивън Кинг
Институтът (161)

5.

Беше с приятелите си — Ейвъри, Ники, Джордж и Хелън. Те още спяха, но неспокойно. Джордж и Хелън стенеха. Ники мърмореше нещо, протегнал ръце напред, което й напомни как беше изтичала към големия телефон, за да спре звъненето. Ейвъри се въртеше и шептеше думи, които вече беше чувала: Hoor je me? Hoor je me?

Те сънуваха същото като нея и като се имаше предвид какво представляваха сега — в какво ги беше превърнал Институтът — тази мисъл й се стори напълно логична. Можеха да генерират групова сила, не само телекинетична, но и телепатична, тъй че защо да не сънуват общи сънища? Единственият въпрос беше чий сън сънуваха. Предположи, че е на Ейвъри, защото той беше най-силният.

„Като пчелен кошер сме. Това представляваме сега. Кошер пчелички със свръхестествени способности.“

Стана и се огледа. Все още бяха заклещени в тунела, това не се беше променило, но й се стори, че нивото на груповата им сила е друго. Може би затова децата от Отделение A не бяха заспали, макар да беше сравнително късно; Калиша открай време имаше добро усещане за хода на времето и сега смяташе, че е поне девет и половина вечерта, може би малко по-късно.

Бръмченето звучеше по-силно от всякога и беше добило особен цикличен ритъм: ммм-МММ-ммм-МММ. Тя забеляза с интерес (но без особена изненада), че флуоресцентните лампи на тавана примигват в такт с бръмченето, проблясват по-силно, замижават, после отново проблясват.

„Телекинеза, която можеш да видиш с очите си — помисли си. — Макар да не ни е от никаква полза.“

Пийт Литълджон, момчето, което се биеше по главата и викаше я-я-я-я, дотича в галоп до нея. В Предната половина Пийт беше едновременно симпатичен и дразнещ като малко братче, което се влачи по петите ти и подслушва какви тайни си споделяте с приятелките. Сега й беше мъчно да го гледа с олигавената увиснала уста и празен поглед.

— Me escuchas? — попита той. — Hörst du mich?

— И ти си го сънувал — каза Калиша.

Пийт не й обърна внимание, просто се завъртя и тръгна обратно към шляещите се свои събратя, като сега казваше нещо, което звучеше като styzez minny. Бог знае на какъв език, но Калиша беше сигурна, че означава същото.

— Чувам те — каза тя високо. — Но какво искаш?

По средата на тунела към заключената врата на Задната половина имаше някакъв надпис с пастел на стената. Калиша тръгна да го прочете, като по пътя си заобиколи няколко шляещи се деца от Отделение A. С големи лилави букви на стената пишеше ОБАДИ СЕ НА ГОЛЕМИЯ ФОН. ВДИГНИ ГОЛЕМИЯ ФОН. Значи и го̀рките сънуваха същото, само че будни. С почти изпържените си мозъци те може би сънуваха непрекъснато. Каква страшна мисъл: да сънуваш и да сънуваш, и никога да не можеш да се върнеш в реалния свят.

— И ти ли, а?

Каза го Ник с подпухнали от сън очи и щръкнали като копия кичури коса. Изглеждаше сладко. Калиша вдигна вежди.

— Голямата къща, все по-големите телефони. Като в „500-те шапки на Бартоломю Къбинс“.

— Бартоломю кой?

— Това е книжка на Доктор Сюс. Бартоломю се опитва да свали шапката си пред краля, но всеки път щом я сваля, под нея се появява нова и по-натруфена.

— Не съм я чела, но съм съгласна за съня. Мисля, че идва от Ейвъри. — Тя посочи момчето, което още спеше напълно изтощено. — Или поне той е започнал да го сънува.

— Не знам дали той е започнал или просто го получава, усилва и предава нататък. Едва ли е от значение. — Ник разгледа надписа на стената, след което се озърна. — Горките нещастници са неспокойни тази вечер.

Калиша се намръщи.

— Не ги наричай така. Грозно е. Все едно да наречеш мен „чернилка“.

— Добре — рече Ник. — Децата с умствени затруднения са неспокойни тази вечер. Така по-добре ли е?

— Да. — Калиша се усмихна снизходително.

— Как е главата ти, Ша?

— По-добре. Всъщност не ме боли. А твоята?

— И при мен е така.

— И мен не ме боли — обади се Джордж, който тъкмо бе дошъл при тях. — Между другото, благодаря, че се поинтересувахте. Вие сънувахте ли съня? С големите телефони и „Ало, чувате ли ме?“

— Да — отвърна Ник.

— Последният телефон, онзи, който видях точно преди да се събудя, беше по-голям от мен. И бръмченето се е усилило. — После, със същия небрежен тон, попита: — Кога мислите, че ще ни задушат с газ? Изненадвам се, че още не са го направили.