Стивън Кинг
Институтът (156)

42.

Люк подаде телефона на Тим, сякаш се радваше да се отърве от него.

— Откъде знаеш за фалшивите документи? — попита Уенди. — Мислите му ли прочете?

— Не — отвърна Люк. — Но се обзалагам, че разполага с най-различни — паспорти, шофьорски книжки, актове за раждане. Обзалагам се, че много от тях имат фалшиви документи. Може би не възпитателите, техниците и кухненският персонал, но онези на по-висши постове. Те са като Айхман или Валтер Рауф, онзи тип, на когото му хрумнала идеята да построят подвижни газови камери. — Люк погледна госпожа Сигсби. — Рауф щеше да пасне чудесно сред хората ви, нали?

— Тревър може и да има фалшиви документи — каза тя, — но аз нямам.

И макар да не можеше да проникне в съзнанието й — тя беше вдигнала бариери срещу него — Люк си помисли, че казва истината. Имаше си дума за хора като нея и тази дума беше фанатик. Айхман, Менгеле и Рауф бяха избягали като истински страхливи опортюнисти; фанатичният им фюрер беше останал и се беше самоубил. Люк бе убеден, че ако й се предостави възможността, тази жена ще постъпи по същия начин. Стига смъртта й да е сравнително безболезнена.

Той се качи в микробуса, като внимаваше да не настъпи Еванс по ранения крак.

— Господин Стакхаус си мисли, че отивам при него, но греши.

— Нима? — попита Тим.

— Да. Отивам за него.

Светлините проблеснаха пред очите на Люк в сгъстяващия се мрак и плъзгащата се врата на минивана се затвори сама.