Стивън Кинг
Институтът (167)

11.

Полунощ.

Сателитният телефон нададе дрезгав крясък. Стакхаус вдигна. Гласът в другия край на линията принадлежеше на един от възпитателите, които в момента не бяха дежурни, казваше се Рон Чърч. Микробусът, който беше поискал, чакал на летището, съобщи Чърч. Дениз Олгуд, една от техниците, които в момента не бяха на смяна (макар че при извънредното положение всички трябваше да са на линия), карала след него в кола на Института. Идеята беше, че след като оставят микробуса на пистата, Рон ще се върне с колата на Дениз. Но те двамата имаха връзка, за която Стакхаус знаеше. Все пак неговата задача бе да следи какво се случва в Института. Убеден беше, че след като оставят микробуса, двамата ще отпрашат някъде надалеч. Не възразяваше. Макар многобройните дезертьори да представляваха жалка гледка, като че ли така беше по-добре. Време беше да приключва с тази операция. Достатъчно от хората му щяха да останат за финала, а това беше най-важното.

Люк и приятелят му Тим щяха да умрат, нямаше никакви колебания по този въпрос. Фъфлещият мъж от Нулевия телефон или щеше да се задоволи с това, или нямаше. Не зависеше от Стакхаус, което си беше облекчение. Предполагаше, че носи в организма си малко фатализъм, също като латентен вирус, от времето, прекарано в Ирак и Афганистан, и досега просто не го бе осъзнавал. Щеше да направи каквото може, другото не зависеше от него. Кучетата си лаеха, а керванът си вървеше.

На вратата се почука и в кабинета надзърна Розалинд. Сресала беше косата си и сега изглеждаше по-добре. Стакхаус обаче не беше сигурен за кобура с пистолета, окачен на рамото й. Изглеждаше някак си нереално — като куче с празнична шапка.

— Гладис е тук, господин Стакхаус.

— Да влезе.

Гладис пристъпи в кабинета. Под брадичката й висеше противогаз. Очите й бяха зачервени. Стакхаус се съмняваше да е плакала, тъй че явно раздразнението се дължеше на коварната отвара, която беше забъркала.

— Всичко е готово. Трябва само да прибавя препарата за почистване на тоалетни. Щом наредите, господин Стакхаус, ще ги обгазим. — Тя тръсна глава. — Това бръмчене ще ме побърка.

„Като те гледам, не ти трябва много“, помисли си Стакхаус, но беше права за бръмченето. Работата беше там, че човек не можеше да свикне с него. Тъкмо когато си мислиш, че си му свикнал, то се усилваше — не точно в ушите ти, а в главата ти. После, внезапно, отслабваше до предишното си малко по-поносимо ниво.

— Говорих с Фелиша — продължи Гладис. — С доктор Ричардсън, исках да кажа. Тя ги наблюдава на монитора си. Каза, че бръмченето се усилва, когато се хванат за ръце, и отслабва, когато се пуснат.

Стакхаус вече беше установил това. Не беше нужно да е гений, за да го установи.

— Скоро ли започваме, сър?

Той си погледна часовника.

— Остават още около три часа. Климатиците са на покрива, нали?

— Да.

— Когато моментът настъпи, Гладис, вероятно ще ти се обадя, но може и да не успея. Предполагам, че събитията ще се развият бързо. Ако чуеш стрелба пред административната сграда, пускай газа, независимо дали съм ти се обадил. После ела. Не се връщай вътре, а изтичай по покрива до Източното крило на Предната половина. Разбра ли?

— Да, сър! — Хвърли му лъчезарна усмивка. Онази усмивка, която децата ненавиждаха.