Стивън Кинг
Институтът (94)

5.

Щом се върна в кабинета си, госпожа Сигсби каза на Розалинд никой да не я безпокои, освен Стакхаус или Зик Йонидис, който в момента правеше проверка на камерите на ниво D. Седна на бюрото и се вгледа в скрийнсейвъра на компютъра. Той показваше снимка на плаж с бял пясък в Сиеста Кий — тя винаги казваше на всички, че като се пенсионира, ще отиде там. Отказала се бе да го повтаря на себе си. Очакваше да умре тук в гората, вероятно в малката си къщичка в селото, но по-вероятно на това бюро. Двама от любимите й писатели, Томас Харди и Ръдиард Киплинг, бяха починали на писалищата си; защо и тя да не си отиде така? Институтът сега беше целият й живот и тя нямаше нищо против.

Повечето от служителите си приличаха. Бивши войници, бойци в частни военни организации като „Блакуотър“ и „Томахоук Глобал“ или полицаи. Дени Уилямс и Мишел Робъртсън от Червен рубин бяха някогашни агенти на ФБР. Дори Институтът да не беше целият им живот, когато ги наемеха, постепенно го превземаше. Не беше заради заплатата. Не беше заради осигуровките и пенсионните планове. Отчасти беше свързано с начина на живот, който им бе толкова добре познат, че можеха да си вършат работата като насън. Институтът приличаше на малка военна база; в селото дори имаше армейски магазин, в който можеха да си купуват разнообразни стоки на ниски цени и плащаха по деветдесет цента за обикновен бензин и долар и пет цента за висококачествен. Госпожа Сигсби беше прекарала известно време във военновъздушната база „Рамщайн“ в Германия и Денисън Ривър Бенд й напомняше — вярно, в много по-малък мащаб — на Кайзерслаутерн, където с приятелите й ходеха от време на време да разпуснат. В „Рамщайн“ имаше всичко, дори кино с два салона и ресторант „Джони Рокетс“, но понякога човек просто иска да се махне, нали? Същото важеше и за Института.

„Само че винаги се връщат — помисли си тя, загледана в белия плаж, който понякога посещаваше, но където никога нямаше да живее. — Винаги се връщат и колкото и разпусната да е станала обстановката, никога не говорят. Това е единственото, към което не проявяват немарливост. Защото ако някой разбере какви ги вършим, ако се разчуе за стотиците деца, които сме унищожили, ще ни изправят на съд и ще ни екзекутират до един. Ще ни бият летални инжекции като на Тимъти Маквей.“

Това беше обратната, тъмната страна на монетата. Светлата страна беше простичка: целият персонал, от дразнещия, но безспорно компетентен доктор Дан — Донки Конг — Хендрикс и докторите Хекил и Джекил в Задната половина, чак до последния чистач, разбираше, че в ръцете му е съдбата на света, както е била в ръцете на предшествениците му. Не само оцеляването на човечеството, но и оцеляването на планетата. Всички те съзнаваха, че няма никакви ограничения в действията, които могат да предприемат в преследването на целите си. Никой, който разбираше напълно работата на Института, не би могъл да я нарече чудовищна.

Животът тук беше хубав — тоест достатъчно хубав за мъже и жени, които бяха гълтали пясък в Близкия изток и бяха виждали други войници да лежат в мизерни селца с откъснати от бомби крака или висящи от коремите черва. От време на време ги пускаха в отпуск; можеха да се приберат у дома и да се видят със семействата си, ако имаха семейства (много от служителите на Института нямаха). Разбира се, не можеха да говорят с тях за работата си и след известно време те — съпругите, съпрузите, децата — осъзнаваха, че работата е по-важна от тях. Защото завладяваше целия ти живот. Той се състоеше — в низходящ ред — от Института, селото, град Денисън Ривър Бенд с трите си бара, в един от които свиреха кънтри музика на живо. А щом го осъзнаеха, повечето сваляха брачните халки, както беше направила Алвърсън.

Госпожа Сигсби отключи най-долното чекмедже на бюрото и извади телефон, който приличаше на онези, които носеха екипите: голям и ъгловат, като реликва от времената, когато компактдисковете изместваха аудиокасетите, а мобилните телефони тъкмо започваха да се появяват в магазините за електроника. Наричаха го понякога Зеления телефон, заради цвета, но по-често Нулевия телефон, защото нямаше нито екран, нито клавиатура, а само три малки бели кръгчета.

„Ще се обадя — помисли си тя. — Може пък да приветстват предвидливостта ми и да ме похвалят за инициативата. А може и да решат, че ме гони параноя и е време да ми намерят заместник. И в двата случая трябва да се обадя. Дългът ме зове и трябваше да ме призове по-рано.“

— Но не днес — промърмори тя.

Не, не днес, не и след като трябваше да се погрижи за Алвърсън (и да се отърве от тялото й). Може би не и утре, дори не и до края на седмицата. Тези разговори не бяха лека задача. Трябваше да си подготви бележки, за да може, когато все пак се обади, да говори по същество. Ако наистина смяташе да използва Нулевия телефон, то бе наложително да си е подготвила кратки и ясни отговори, щом мъжът в другия край на линията кажеше: „Ждравейте, гошпожо Шигшби, какво има?“.

„Не отлагам — каза си тя. — В никакъв случай. А и не искам да създам неприятности на други хора, но…“

Интеркомът й иззвъня тихо.

— Госпожо Сигсби, Зик ви търси на трета линия.

Госпожа Сигсби вдигна слушалката.

— Какво има, Йонидис?

— Всички са налице — отговори той. — Двайсет и осем примигващи сигнала от Задната половина. В Предната половина има две деца в салона, шест на площадката и пет по стаите.

— Добре. Благодаря.

— Няма защо, госпожо.

Госпожа Сигсби стана от стола, вече малко по-спокойна, макар да не можеше да обясни защо точно. Естествено, че всички деца бяха налице. Какво си бе въобразила? Че някой ще хукне към Дисниленд ли?

А сега трябваше да се заеме със следващата досадна задача.