Стивън Кинг
Институтът (120)

6.

Доктор Роупър прибираше няколкото лекарски пособия, които беше използвал за прегледа, в чантата си. Момчето продължаваше да седи на фотьойла на господин Джаксън. Лицето му беше почистено от кръвта, а ухото — превързано. По дясната страна на лицето му се образуваше голяма синина от сблъсъка със стълба на семафора, но очите му бяха ясни и бдителни. Докторът беше намерил бутилка джинджифилова бира в малкия хладилник и момчето пиеше жадно от нея.

— Стой тук и си почивай, момко — каза Роупър, затвори чантата си с изщракване и отиде при Тим, който чакаше на прага.

— Добре ли е? — попита Тим.

— Обезводнил се е и е гладен, не е ял от доста време, но иначе ми се струва, че всичко е наред. На дванайсет години е, твърди, че се казва Ник Уилхолм, и обясни, че се качил на влака от началната гара, някъде далеч на север в Мейн. Попитах го какво прави тук, а той каза, че не може да ми каже. Попитах го за адреса му, но каза, че не го помни. Логично звучи, силен удар по главата може да причини временна дезориентация и загуба на памет, но не съм вчерашен и правя разлика между амнезия и премълчаване, особено при децата. Момчето крие нещо. Може би много неща.

— Ясно.

— Ако искаш съвет, то ти предлагам да го заведеш да се нахрани хубаво в гостилницата. Тогава ще ти разкаже цялата история.

— Благодаря, докторе, изпрати ми сметката.

Роупър махна с ръка.

— Ако ме черпиш обяд на някое по-изискано място от „Гостилницата на Бев“, ще смятам сметката за уредена. А когато научиш историята, искам и аз да я чуя.

След като той си тръгна, Тим затвори вратата, за да остане насаме с момчето, и извади мобилния си телефон. Обади се на Бил Уиклоу, полицая, който трябваше да поеме длъжността на нощен пазач след Коледа. Момчето го наблюдаваше внимателно, докато допиваше последните глътки безалкохолно.

— Бил? Тим съм. Да, добре. Чудех се дали би искал да изкараш една пробна смяна като нощен пазач довечера. В момента трябваше да си легна да спя, но в депото ми се отвори работа. — Замълча и изслуша отговора. — Чудесно. Длъжник съм ти. Ще оставя часовника в участъка. Не забравяй да го навиеш. Благодаря ти.

Затвори и се обърна към момчето. Синините по лицето му щяха да потъмнеят и да избледнеят след седмица-две. Но на погледа в очите му вероятно щеше да отнеме повече време.

— По-добре ли си? Главоболието мина ли?

— Да, господине.

— Няма нужда от официалности, наричай ме Тим. А аз как да те наричам? Как е истинското ти име?

След кратко колебание Люк му каза.