Стивън Кинг
Институтът (27)

2.

Люк предположи, че новодошлият е на шестнайсет, но по-късно разбра, че е с две години по-малък. Ники Уилхолм беше висок и синеок, с рошава черна коса, която несъмнено изискваше използването на двойна доза шампоан. Носеше намачкана риза и намачкани къси панталони, белите му спортни чорапи се бяха смъкнали на глезените, а гуменките му бяха мръсни. Люк си спомни думите на Морийн, че стаята му прилича на кочина.

Останалите го гледаха с предпазливо уважение и Люк веднага разбра защо. Калиша, Айрис и Джордж, също като самия Люк, не бяха никак доволни, че са тук, но се опитваха да гледат на ситуацията с известен оптимизъм; освен краткия миг, в който Айрис показа, че е разстроена, тримата създаваха леко абсурдното впечатление, че се стараят да се адаптират, доколкото могат. С този тип обаче не беше така. В момента Ники не изглеждаше ядосан, но личеше ясно, че е бил ядосан съвсем наскоро. На подутата му долна устна имаше заздравяваща рана, на окото му избледняваше синина, а на бузата му имаше прясно охлузване.

Значи беше побойник. Люк беше виждал подобни момчета и преди, имаше двама-трима дори в „Бродерик“. С Ролф страняха от тях, но ако в момента се намираше в затвор, както започваше да подозира, нямаше как да страни от Ники Уилхолм. Другите трима обаче като че ли не се страхуваха от него и това беше обнадеждаващо. Ники може и да се гневеше на незнайните цели на заведението с безличното име Института, но в компанията на другите деца изглеждаше просто напрегнат. Съсредоточен. Все пак раните по лицето му намекваха за неприятни възможности, особено ако не беше побойник по природа. Ами ако бяха дело на някой възрастен? Учител, който бие ученик, не само в „Брод“, а и навсякъде другаде, задължително щеше да бъде уволнен, а може би дори арестуван и изправен на съд.

Спомни си думите на Калиша: „Вече не си в Канзас“.

— Аз съм Люк Елис. — Подаде му ръка, без да знае какво да очаква. Ники не я стисна, а отвори зеления шкаф с игрите.

— Играеш ли шах, Елис? Тези тримата са много зле. С Дона Гибсън можех да изиграя сравнително прилична партия, но тя отиде в Задната половина преди три дни.

— И повече няма да я видим — добави Джордж печално.

— По принцип играя, но в момента не ми е до шах — отвърна Люк. — Искам да знам къде се намирам и какво става тук.

Ник извади дъска за шах и кутия с фигури. Зае се да ги подрежда скорострелно, като надзърташе изпод падналата в очите му коса, вместо да я отметне назад.

— Намираш се в Института, нейде из пущинаците на Мейн. Не е дори населено място, а просто координати върху картата. TR-110. Ша успя да долови това от няколко души. Дона също, както и Пийт Литълджон. И той е телепат, но отиде в Задната половина.

— Имам чувството, че Пийти го няма от цяла вечност, но всъщност го преместиха едва миналата седмица — каза тъжно Калиша. — Помниш ли колко беше пъпчасал и как очилата му се смъкваха непрекъснато?

Ники не й обърна внимание.

— Пазачите на зоопарка не се опитват да крият това, нито отричат. И защо да го правят, след като работят с телепати по цял ден? Не се тревожат за информацията, която държат да запазят в тайна, защото дори Ша не може да проникне толкова надълбоко, а тя е много добра.

— В повечето случаи постигам 90% успеваемост в екстрасензорни тестове с карти — каза Калиша. Не се хвалеше, просто излагаше факт. — И мога да отгатна името на баба ти, ако мислиш за него в момента, но съм дотам.

„Баба ми се казва Ребека“, помисли си Люк.

— Ребека — каза Калиша и щом видя изненаданото изражение на Люк, се разкикоти, което й придаде вид на съвсем малко дете.

— Ти си с белите — заяви Ники. — Аз винаги играя с черните.

— Ник е нашият почетен разбойник — съобщи Джордж.

— Има и белезите да го докаже — каза Калиша. — Безсмислено е, но той очевидно не може да се сдържи. Стаята му прилича на кочина, друг израз на детинско бунтарство, което само създава повече работа на Морийн.

Ники се обърна към чернокожото момиче и каза сериозно:

— Ако Морийн беше светицата, която я изкарваш, щеше да ни изведе оттук. Или да съобщи в най-близкото полицейско управление.

Калиша поклати глава.

— Слез на земята. Щом работиш тук, си част от Института. Независимо дали си добър или лош.

— Зъл или любезен — добави Джордж мрачно.

— Освен това най-близките полицаи сигурно са сбирщина аматьори на десетки километри оттук — каза Айрис. — След като явно си се провъзгласил за Главен обясняващ, Ник, защо не запознаеш момчето със ситуацията? Нима не помниш колко зловещо е да се събудиш в стая, която прилича досущ на твоята?

Ник се облегна назад и скръсти ръце. Люк забеляза как го гледа Калиша и си помисли, че ако тя целуне някога Ники, то няма да е просто за да го зарази с шарка.

— Добре, Елис, ще ти разкажа какво знаем. Или какво си мислим, че знаем. Няма да отнеме дълго. Дами, чувствайте се поканени да се включите. Джордж, ти си дръж езика зад зъбите, ако те обземе порив да дрънкаш глупости.

— Много мило, няма що — каза Джордж. — А ти дадох да караш поршето ми.

— Калиша е тук най-отдавна — започна Ники. — Заради шарката. Колко деца видя през това време, Ша?

Тя се замисли.

— Към двайсет и пет. Може би малко повече.

Ники кимна.

— Те — ние — идваме от цялата страна. Ша е от Охайо, Айрис е от Тексас, Джордж е от някаква дупка в Монтана…

— От Билингс съм. Съвсем хубаво си е градчето.

— Първо ни маркират все едно сме мигриращи птици или проклети бизони. — Ники отметна коса назад и прегъна месестата част на ухото си напред, за да му покаже малко пръстенче от лъскав метал. — Преглеждат ни, подлагат ни на тестове, боцкат ни за точки, после отново ни преглеждат, подлагат ни на други тестове.

— Мен ме пратиха в резервоара — повтори Айрис.

— Честито — отвърна Ник. — Ако сме позитивни, ни карат да правим тъпи фокуси. Аз лично съм ТК позитивен, но Джордж Поразяващата уста е доста по-добър от мен. Преди време имаше едно дете, не му помня името, което беше по-добро и от Джордж.

— Боби Уошингтън — каза Калиша. — Малко чернокожо момченце, на девет години. Можеше да бута чинии от масата. Няма го от колко време, Ники? Май две седмици?

— Малко по-малко. Ако го бяха преместили преди две седмици, щеше да се е случило преди аз да дойда.

— Една вечер се хранеше в столовата, а на следващата сутрин вече беше отишъл в Задната половина — обясни Калиша. — Просто изчезна. В един миг е тук, в следващия го няма. Вероятно сега е моят ред. Мисля, че почти приключихме с тестовете.

— И аз така — рече Ники. — Предполагам, че нямат търпение да се отърват от мен.

— Това е сигурно — каза Джордж.

— Бият ни инжекции — поде Айрис. — Понякога болят, друг път не, някои имат странични ефекти, други не. Веднъж, след като ми биха инжекция, вдигнах температура и главата ми щеше да се пръсне от болка. Мислех си, че съм хванала шарка от Ша, но след един ден ми мина. Бият ти инжекции, докато не започнеш да виждаш точките и да чуваш бръмченето.

— На теб ти се размина леко — каза Калиша. — Някои други… имаше едно момче, Морти… не му помня фамилията…

— Онзи дето си бъркаше в носа — сети се Айрис. — Движеше с Боби Уошингтън. И аз не му помня фамилията. Отиде в Задната половина два дни след като пристигнах.

— Може и да не е там — каза Калиша. — Престоят му тук беше съвсем кратък, а след една от инжекциите по кожата му избили петна. Каза ми го в стола. Както и че все още има силно сърцебиене. Струва ми се, че се е разболял тежко. — Тя замълча за момент. — Може би дори е мъртъв.

Джордж я изгледа с ококорени от изумление очи.

— Разбирам циничната нагласа и тийнейджърския гняв, но моля те, кажи ми, че не вярваш наистина на тези глупости.

— Уверявам те, не ми се иска — отвърна Калиша.

— О, я млъквайте — нареди им Ники, приведе се над дъската и се взря в Люк. — Да, отвличат ни. Защото имаме свръхестествени способности. Как ни намират ли? Не знам. Но организацията е мащабна, защото Институтът е голям. Цял комплекс е. Имат лекари, техници и онези, които се наричат възпитатели. Прилича на малка болница насред гората.

— Има и охрана — добави Калиша.

— Да, началникът на охраната е един як плешив тъпанар. Казва се Стакхаус.

— Но как е възможно подобно нещо да се случва в Америка? — изуми се Люк.

— Не сме в Америка, а в Царството на Института. Когато отидем да обядваме в стола, Елис, погледни през прозорците. Ще видиш основно дървета, но ако се загледаш внимателно, ще зърнеш сграда. Зелена тухлена сграда също като тази. Не се вижда добре, защото се слива със зеленината. Това е Задната половина. Там отиват децата след като приключат с всички тестове и инжекции.

— Какво се случва в Задната половина?

Отговори му Калиша:

— Не знаем.

На Люк му беше на върха на езика да попита дали Морийн знае, но си спомни какво му бе прошепнала Калиша на ухо: „Подслушват ни“.

— Знаем само каквото ни кажат — рече Айрис. — Казват, че…

— Казват ни, че всичко ще бъде НАРЕЕЕЕЕД!

Ники изкрещя думата толкова силно, че Люк се дръпна стреснато и за малко да падне от пейката. Чернокосото момче стана и се вгледа в прашния обектив на една от камерите. Люк си спомни още нещо, което му бе казала Калиша: „Когато се запознаеш с Ники, не се стряскай, ако започне да държи възмутена реч. Той така изпуска парата“.

— Те са като мисионери, опитващи се да пробутат християнството на племе индианци, които са толкова… толкова…

— Наивни? — предложи колебливо Люк.

— Да! Точно така! — Ники продължаваше да се взира в камерата. — Индианци, които са толкова наивни, че биха повярвали на какво ли не. Биха повярвали, че ако продадат земите си за шепа мъниста и шибани одеяла, пълни с бълхи, ще отидат в рая при мъртвите си роднини и ще се радват на вечно щастие! Ето това сме ние, индианци, достатъчно наивни, че да повярват на всичко, което обещава шибан… щастлив… КРАЙ!

Той се завъртя към тях с развята коса, пламтящи очи и ръце, стиснати в юмруци. Люк видя зарастващи рани и по кокалчетата на ръцете му. Съмняваше се, че Ники е успял да окаже кой знае каква съпротива — в крайна сметка беше още дете, но изглежда поне не се беше дал без бой.

— Боби Уошингтън дали се е съмнявал, че изпитанията му са приключили, когато го преместиха в Задната половина? Или Пийт Литълджон? Боже, дори мозъкът да беше направен от барут, тези двамата и носовете си нямаше да могат да отпушат.

Той се обърна отново към мръсната камера. Фактът, че единствено върху нея можеше да си излее гнева, правеше ситуацията малко нелепа, но въпреки това Люк му се възхити. Ники не се беше примирил.

— Чувате ли ме? Можете да ме спукате от бой и да ме преместите в Задната половина, но аз ще се съпротивлявам до последно! Ник Уилхолм не се продава за мъниста и одеяла!

Седна запъхтян. После се усмихна и лицето му се озари от трапчинки, бели зъби и добродушни очи. Мрачното и гневно момче изчезна, сякаш никога не бе съществувало. Люк не изпитваше привличане към момчета, но щом видя тази усмивка, веднага разбра защо Калиша и Айрис гледат Ники все едно е вокалист на момчешка група.

— Не знам защо не ме вземат в управата на Института вместо да ме държат тук затворен като кокошка в курник. Ще го представям много по-успешно от Сигсби, Хендрикс и докторите, защото съм убедителен.

— Определено е така — съгласи се Люк. — Но не разбирам съвсем накъде биеш.

— Да, доста се отплесна, Ники — каза Джордж.

Ники отново скръсти ръце.

— Преди да те разбия на шах, новия, нека направя кратко обобщение на ситуацията. Довеждат ни тук. Подлагат ни на тестове. Бият ни инжекции с бог знае какво и после пак ни правят тестове. Някои деца ги пращат в резервоара, но всички до един преминават някакви странни очни прегледи, от които имаш чувството, че ще припаднеш. Живеем в стаи, които приличат на стаите ни у дома. Вероятно целта е да ни вдъхват спокойствие и приятни емоции, не знам.

— Психологическа аклиматизация — каза Люк. — Да, има логика.

— Храната в стола е хубава. Дори си поръчваме от меню, макар и ограничено. Стаите не се заключват, тъй че ако не успееш да заспиш, можеш да отидеш да си вземеш нещо за хапване. Оставят ни курабийки, ядки, ябълки и така нататък. Можеш да си купиш нещо от автоматите. Те работят с жетони, с каквито не разполагам, защото се полагат само на добрите момченца и момиченца, а аз не съм добро момченце. Лично според мен добрите дечица трябва да бъдат хвърлени на…

— Стига — прекъсна го остро Калиша. — Престани с глупостите.

— Дадено. — Ник й хвърли ослепителната си усмивка, след което отново насочи вниманието си към Люк. — Поощряват те да си послушен, за да получаваш жетони. В столовата има изключително голямо разнообразие от десерти и безалкохолни напитки.

— Карамелизирани пуканки — каза замечтано Джордж. — Шоколадови рулца.

— Както и цигари, вино и твърд алкохол.

Айрис:

— Окачили са табела с надпис: МОЛЯ, ПИЙТЕ С МЯРКА. Голяма смешка, като се има предвид, че десетгодишни деца натискат копче и автоматът им пуска бутилка ябълково вино или коктейл с водка, нали?

— Сигурно се шегувате — рече Люк, но Калиша и Джордж кимаха в съгласие.

— Можеш да се напиеш, но не толкова, че да падаш и да се въргаляш по земята — каза Ники. — Никой не разполага с достатъчно жетони за тази цел.

— Вярно е — потвърди Калиша. — Но има деца, които гледат да се напият при всяка възможност.

— Давят мъките си в алкохол? На десет-единайсет години? — Люк още не можеше да повярва. — Не говориш сериозно.

— Напротив. Има деца, които изпълняват всяко нареждане само за да могат да си купуват редовно алкохол. Не съм тук достатъчно дълго, че да проведа собствено проучване, но съм чувала истории от децата, които бяха тук преди мен.

— Също така — добави Айрис — доста хлапета работят усърдно върху пристрастяването си към цигарите.

Всичко това звучеше абсурдно, но в същото време Люк забеляза известна налудничава логика. Спомни си за думите на римския сатирик Ювенал, че ако дадеш на хората хляб и зрелища, те ще са доволни и няма да създават неприятности. Предположи, че същото важи за алкохола и цигарите, особено ако ги дадеш на уплашени и изтормозени деца, които държиш под ключ.

— Това не пречи ли на тестовете? — попита той.

— Тъй като не знаем за какво точно служат тестовете, е трудно да се каже — отвърна Джордж. — Искат единствено да видиш точките и да чуеш бръмченето.

— Какви точки? Какво бръмчене?

— Ще разбереш — каза Джордж. — Не е чак толкова страшно. Неприятната част е преди това. Мразя да ми бият инжекции.

Ники каза:

— Горе-долу три седмици. Толкова време остават повечето деца в Предната половина. Поне според Ша, а тя е тук най-отдавна. После отиваме в Задната половина. След това — поне така разправят — ни подлагат на разпит и спомените ни за престоя тук биват някак си изтрити. — Той разпери ръце и ги вдигна към небето с разперени пръсти. — А накрая, деца, отиваме в рая! Пречистени, ако не броим кутията цигари на ден! Алилуя!

— Иска да каже, че се връщаме у дома при родителите си — каза тихо Айрис.

— Където ще ни посрещнат с отворени обятия — продължи Ники. — Няма да задават въпроси, а само ще ни прегърнат топло и ще ни заведат на пицария да ознаменуваме повода. На теб това струва ли ти се правдоподобно, Елис?

Ни най-малко.

— Но родителите ни са живи, нали? — Люк не знаеше как е прозвучал въпросът му на останалите, но на него му се стори боязлив. Никой не му отговори, само го погледнаха. И този отговор беше достатъчно красноречив.