Стивън Кинг
Институтът (89)

23.

След като излязоха от града и навлязоха в гъста гора, пълното изтощение блъсна Люк като лавина. Той пропълзя обратно зад кашоните и първо легна по гръб — позата, в която обичаше да спи, но после се обърна по корем, тъй като раните по гърба и дупето му смъдяха. Заспа веднага. Проспа спирането в Портланд, а после и в Портсмут, макар влакът да се разтрисаше шумно всеки път щом разкачваха по няколко вагона от него и закачваха нови. Все още спеше, когато влакът спря в Стърбридж, и се събуди едва когато вратата на вагона се отвори с дрънчене и вътре нахлу силната светлина на юлския следобед.

Качиха се двама мъже и започнаха да товарят мебели в камион, спрял до отворената врата на вагона — първо диваните, после тройките лампи, след това столовете. Скоро щяха да се заемат с кашоните и щяха да го открият. Оставаха всички мотори и косачки, зад които имаше предостатъчно място да се скрие в отсрещния ъгъл, но помръднеше ли, щяха да го забележат.

Един от хамалите тръгна към кашоните. Приближи се достатъчно, та Люк да усети мириса на афтършейва му, когато някой се провикна отвън:

— Ей, момчета, смяната на локомотива ще се забави. Само малко, но имате време за по едно кафе, ако искате.

— А за бира? — попита мъжът, който щеше да види Люк в леговището му от подложки за мебели след три секунди.

Въпросът му беше посрещнат със смях и мъжете излязоха. Люк се измъкна от скривалището и закуцука към вратата със схванати до болка крака. Надзърна покрай камиона, в който товареха стоката, и видя трима мъже да се отправят към гарата. Тукашната сграда беше боядисана в червено вместо в зелено и беше четири пъти по-голяма от онази в Денисън Ривър Бенд. Табелата на фасадата гласеше: СТЪРБРИДЖ, МАСАЧУЗЕТС.

Люк понечи да се мушне в пролуката между вагона и камиона, но това депо работеше с пълна пара и имаше много работници (и няколко работнички), които сновяха наоколо пеша и с автомобили. Щяха да го видят, да го разпитват, а в сегашното си състояние не беше способен да разкаже адекватно какво му се е случило. Смътно усещаше, че е гладен, а малко по-силно усещаше болката в ухото, но и двете бледнееха пред жаждата за още сън. Може би след като разтовареха мебелите вагонът щеше да бъде откаран на някой страничен коловоз и щом се стъмнеше, би могъл да слезе и да потърси най-близкия полицейски участък. Дотогава вероятно щеше да е способен да говори, без да изглежда умопобъркан. Поне не напълно побъркан. Едва ли щяха да му повярват, но поне щяха да му дадат да хапне нещо и може би парацетамол за болката в ухото. Би могъл да използва като коз смъртта на родителите си. Тази информация можеха да проверят и да потвърдят, че е истина. Тогава щяха да го върнат в Минеаполис. Би било хубаво, дори да го пратеха в изправителен дом. Вратите там щяха да са заключени, но поне нямаше да го давят.

Масачузетс беше отлично начало, беше извадил късмет, че беше стигнал толкова далеч, но все още се намираше твърде близо до Института. Минеаполис обаче беше неговият дом. Там имаше познати. Господин Дестин може би щеше да му повярва. Или господин Гриър в „Бродерик“. Или…

Не успя обаче да се сети за друг. Прекалено уморен беше. Опитите му да разсъждава приличаха на опити да види нещо през зацапан с грес прозорец. Падна на колене и пропълзя до противоположния ъгъл на вагона, където надзърташе измежду дисковите култиватори в очакване мъжете от камиона да се върнат и да довършат разтоварването на мебелите, предназначени за мебелна къща „Бендър и Боуен“. Знаеше, че е възможно все пак да го намерят. Те бяха мъже, а мъжете обичаха да разглеждат всичко, задвижвано от мотор. Може би щяха да поискат да разгледат косачките със седалки или уредите за плевене. Може би им беше любопитно колко конски сили са новите мотори за лодки „Евинруд“ — вярно, те бяха в дървени сандъци, но цялата информация се съдържаше във фактурите. Възнамеряваше да чака, незабележим като мишле, и да се надява, че късметът му — вече многократно поставян на изпитание — няма да му изневери поне още малко. А ако не го намереха, щеше отново да заспи.

Само че не успя нито да чака, нито да наблюдава. Легна и заспа моментално. Спа, докато двамата мъже не се върнаха и не довършиха разтоварването. Спеше, когато един от тях се наведе да разгледа едно градинско тракторче на няма и метър от мястото, където Люк лежеше свит и потънал в дълбок сън. Спеше, когато си тръгнаха и един от работниците в депото затвори вратата на вагона, този път докрай. Проспа тропането и тракането от закачването на новите вагони и се разбуди съвсем леко, когато смениха локомотива на композицията. После заспа отново, дванайсетгодишен беглец, изтормозен, ранен и уплашен.

Локомотивът на влак №4297 имаше право да тегли четирийсет вагона. Вик Дестин би идентифицирал новия локомотив като модел GE AC6000CW, като 6000 отразяваше колко конски сили може да развие. Това беше един от най-мощните дизелови локомотиви, които се използваха в Америка, способни да теглят композиции, дълги по километър и половина. От Стърбридж първо на югоизток, а после право на юг, този експресен влак, номер №9956, теглеше седемдесет вагона.

Вагонът на Люк вече беше почти празен и щеше да остане така, докато Влак №9956 спреше в Ричмънд, Вирджиния, където към товара щяха да бъдат прибавени две дузини домашни генератори „Кьолер“. Повечето от тях пътуваха към Уилмингтън, но два — и целият асортимент от градинарски машини, зад които Люк спеше в момента — отиваха към „Ремонт и продажба на дребни машини Фроми“ в малкото градче Дюпрей, Южна Каролина. Влак №9956 спираше там три пъти седмично.

Дребните случайности понякога се оказват съдбовни.