Стивън Кинг
Институтът (159)

3.

Двайсет и един часът и петнайсет минути.

В Института цареше тишина. Децата в Предната половина спяха, подпомогнати от успокоителните хапчета, които им бяха дали Джо и Хадад. В тунела петимата, повели бунта, също спяха, но вероятно не толкова дълбоко; Стакхаус се надяваше, че главоболието ще ги застигне с пълна сила. Единствените будни деца бяха го̀рките, които обикаляха наоколо, сякаш имаше къде да ходят. Понякога описваха кръгове все едно играеха детска игра.

Стакхаус се беше върнал в кабинета на госпожа Сигсби и беше отворил заключеното най-долно чекмедже на бюрото й с резервния ключ, който тя му бе оставила. Сега държеше специалния телефон, онзи, който наричаха Зеления телефон и, понякога, Нулевия телефон. Спомни си нещо, което Джулия беше казала за телефона с трите копчета. Случило се бе в селото един ден миналата година, когато Хекил и Джекил все още разполагаха с по-голямата част от мозъчните си клетки. Децата в Задната половина тъкмо бяха убили един саудитски пласьор, който превеждаше пари на терористични клетки в Европа, и смъртта му изглеждаше абсолютно като злополука. Животът беше прекрасен. Джулия го покани на празнична вечеря. Преди това си разделиха бутилка вино, а след вечерята изпиха още една. Алкохолът й развърза езика.

— Мразя да давам отчети по Нулевия телефон. Фъфлещият мъж. Винаги съм си го представяла като албинос. Не знам защо. Май заради нещо, което видях като малка в един комикс. Злодей албинос с рентгенови очи.

Стакхаус бе кимнал с разбиране.

— Той къде се намира? Кой е?

— Не знам и не искам да разбирам. Обаждам се, докладвам, после отивам да се изкъпя. Има само едно по-страшно нещо от това да звъниш по Нулевия телефон. Да ти се обадят по него.

Сега Стакхаус погледна Нулевия телефон с нещо като суеверен ужас, сякаш само мисълта за онзи разговор щеше да накара проклетията да звънне в ръ…

— Не — каза той твърдо на празната стая. На тихия телефон. Тих, поне засега. — Няма нищо суеверно в цялата работа. Все някога ще звъннеш. Логично е.

Разбира се. Защото хората в другия край на линията — фъфлещият мъж и голямата организация, от която той беше част — щяха да разберат за зрелищната издънка в малкото градче в Южна Каролина. Естествено че щяха да разберат. Новината щеше да е водеща в цялата страна, а може би дори в целия свят. Възможно беше вече да знаят. Ако знаеха за Холистър, информатора в Дюпрей, може вече да се бяха свързали с него, за да научат кървавите подробности.

Но Нулевият телефон не звънна. Какво означаваше това? Че още не знаят или че му дават време да оправи кашата?

Казал беше на мъжа на име Тим, че споразумението им зависи от това дали ще запазят Института в тайна. Стакхаус не беше толкова глупав, за да вярва, че работата в него ще продължи, поне не и тук в горите на Мейн, но ако успееше някак си да овладее ситуацията без новинарските емисии по целия свят да гръмнат с водещи заглавия за деца със свръхестествени способности, които са били малтретирани и убивани… или причината за това… щеше да си е голямо постижение. Може би дори щяха да го възнаградят, ако успееше да измисли правдоподобна история за замазване на очите, макар че и само да си спаси кожата би било достатъчна награда.

Само трима души знаеха, според онзи Тим. Другите, видели какво има на флашката, бяха мъртви. Част от злощастния Златен екип може и да беше оцеляла, но те не бяха гледали записа, а и бездруго и думичка нямаше да обелят.

„Трябва да докарам Люк Елис и съучастниците му тук — помисли си Стакхаус. — Това е първата стъпка. Може да пристигнат още към два часа. Дори и в един и половина да дойдат, пак ще имам достатъчно време да устроя засада. Разполагам само с техници и биячи, но някои от тях — Зик Гърка например — са корави мъже. Ще ги елиминираме и ще им вземем флаш паметта. После, когато фъфлещият се обади — а той ще се обади, за да попита дали се справям със ситуацията — ще му кажа…“

— Ще му кажа, че вече съм се погрижил за всичко — довърши на глас.

Остави Нулевия телефон на бюрото на госпожа Сигсби и му изпрати мислено послание: „Недей да звъниш. Да не си посмял да звъннеш преди три през нощта. Ако звъннеш към четири или пет, ще е по-добре“.

— Дай ми достатъчно вре…

Телефонът звънна и Стакхаус извика стреснато. После се разсмя, макар и с разтуптяно сърце. Не звънеше Нулевият телефон, а неговият сателитен телефон. Което означаваше, че обаждането е от Южна Каролина.

— Ало? Тим или Люк се обажда?

— Люк. Слушайте ме внимателно. Ще ви обясня как ще действаме.