Стивън Кинг
Институтът (31)

6.

Те явно ги наблюдаваха, които и да бяха те, защото Люк едва беше сдъвкал последната хапка от тортата с крем, когато една жена, също с розова униформа, изникна до него. На табелката на гърдите й пишеше: ГЛАДИС.

— Люк? Ела с мен, ако обичаш.

Люк погледна другите четирима. Калиша и Айрис избягваха погледа му. Ники гледаше Гладис със скръстени пред гърдите ръце и лека усмивка.

— Защо не се върнеш друг път, скъпа? Например по Коледа. За да те ритна под имела.

Гладис не му обърна внимание.

— Люк? Ако обичаш.

Джордж единствен го гледаше и изражението му напомни на Люк какво му беше казал на връщане от площадката: „Подбирай си битките“. Стана.

— Е, ще се видим по-късно.

Калиша оформи безшумно с устни думите: „Боцкане за точки“.

Гладис беше дребничка и хубавка, но може би имаше черен колан и щеше да го метне на рамо, ако се противи. Дори да не владееше бойни изкуства, те го наблюдаваха и Люк не се съмняваше, че мигновено ще изпратят подкрепления. Възпря го и друг силен инстинкт. Възпитан беше да се държи вежливо с възрастните и да ги слуша. Дори в настоящата ситуация му беше трудно да се отърси от този навик.

Гладис го поведе покрай редицата прозорци, за които беше споменал Ники. Люк погледна навън и забеляза другата сграда. Едва се виждаше между дърветата, но беше там. Задната половина.

Погледна назад през рамо преди да излезе от столовата, с надеждата, че другите ще му дадат някакъв успокояващ знак — помахване, дори усмивка от Калиша щеше да свърши работа. Но никой не му помаха, нито му се усмихна. Гледаха го както на площадката, когато ги попита дали родителите им са живи. Може би не знаеха отговора на този въпрос, поне не със сигурност, но знаеха много добре къде го водят сега. Каквото и да му предстоеше, те вече го бяха преживели.