Стивън Кинг
Институтът (170)

14.

В тъмната сграда на „Хартиена промишленост Мейн“ един мъж бе коленичил до прозорците и наблюдаваше как микробусът включи фаровете и потегли към отворения портал. Ъруин Молисън, безработен, беше един от многобройните информатори на Института в Денисън Ривър Бенд. Стакхаус можеше да нареди на Рон Чърч да остане, но знаеше от опит, че да даваш заповеди на човек, който има опасност да не се подчини, е лоша идея. По-добре да използваш някой черноработник, който иска само да изкара някой допълнителен долар.

Молисън се обади на номер, предварително запаметен в мобилния му телефон.

— Тръгнаха. Мъж, жена и момче. Жената носи бейзболна шапка и не видях добре лицето й, но застана на вратата на самолета и извика името си. Госпожа Сигсби. Мъжът също носи шапка, но обърната с козирката назад. Момчето е онова, което търсите. Ухото му е превързано, а от едната страна на лицето има подутина.

— Добре — каза Стакхаус. Вече беше получил обаждане от помощник-пилота на самолета, който му каза, че доктор Еванс е останал на борда. Това не му пречеше.

Дотук всичко вървеше добре… тоест доколкото можеше да върви добре при създалите се обстоятелства. Автобусът беше паркиран до пилона, както бе поискал Люк. Стакхаус щеше да изпрати готвача Дъг и възпитателя Чад сред дърветата до административната сграда, където започваше алеята, водеща към Института. Зик Йонидис и Фелиша Ричардсън щяха да заемат позиции на покрива на административната сграда, скрити зад парапет, докато започне престрелката. Гладис щеше да пусне отровата във вентилационната система, а после да отиде при Зик и Фелиша. Тези две позиции щяха да им дадат възможност за класически кръстосан огън, когато микробусът пристигнеше — поне на теория. Застанал до пилона с ръка върху предната броня на автобуса, Стакхаус щеше да е на поне трийсет метра от свистящите куршуми. Съществуваше риск да го улучи някой рикоширал куршум, осъзнаваше го, но рискът беше приемлив.

Възнамеряваше да изпрати Розалинд пред вратата на тунела към ниво F в Предната половина. Не искаше тя да разбира, че обичната й дългогодишна шефка също ще попадне под кръстосания огън, но не само заради това. Стакхаус осъзнаваше, че постоянното бръмчене е сила. Вероятно все още недостатъчно мощна, за да отвори вратата, но може и да беше. Може би чакаха Елис да пристигне, за да атакуват в гръб и да предизвикат хаос като онзи, който бяха всели в Задната половина. Го̀рките нямаха достатъчно мозък, за да измислят нещо подобно, но другите щяха да го направят. В такъв случай Розалинд щеше да ги чака с пистолета си и на първите, минали през вратата, щеше да им се иска да са си останали в тунела. Стакхаус силно се надяваше, че проклетият Уилхолм ще води щурма.

„Готов ли съм?“, запита се и отговорът като че ли беше „да“. По-готов от това нямаше да стане. Все още имаше шанс всичко да се нареди. Все пак навън щяха да си имат работа с Елис. Просто едно дете и заблуденият му герой, когото беше срещнал някъде по пътя. Само след деветдесет минути тази каша щеше да приключи.