Стивън Кинг
Институтът (12)

11.

Постепенно Тим свикна с новото си спокойно ежедневие в малкото южно градче. Нямаше намерение да остава в Дюпрей до края на живота си, но му се струваше, че ще се задържи тук до Коледа (и навярно ще украси мъничка изкуствена елха в мъничкия си апартамент над гаража), може би дори до следващото лято. Градът определено не беше оазис на културата и той разбираше защо младежите нямат търпение да избягат от монотонната скука, но й се наслаждаваше. Осъзнаваше, че след известно време ще му омръзне, но засега му допадаше.

Ставаше в шест вечерта; вечеряше при Бев, понякога сам, друг път с някой от полицаите; обикаляше центъра на града през следващите седем часа; закусваше при Бев; караше мотокар в складовете до единайсет часа; обядваше сандвич и кока-кола или студен чай на сянка в железопътното депо; прибираше се в апартамента на госпожа Бъркет; спеше до шест вечерта. В почивните си дни понякога спеше непробудно по дванайсет часа. Прочете куп адвокатски трилъри на Джон Гришам и цялата поредица „Песен за огън и лед“. Голям фен беше на Тирион Ланистър. Знаеше, че има и телевизионен сериал по книгите на Мартин, но не изпитваше желание да го гледа: въображението му рисуваше драконите достатъчно ярко.

Като полицай се беше запознал отблизо с нощното лице на Сарасота, различно от слънчевите ваканционни дни на плажа, колкото господин Хайд от доктор Джекил. Нощна Сарасота беше често отвратителна, а понякога направо опасна, и макар Тим никога да не се бе принизявал дотолкова, че да използва отблъскващия жаргон на ченгетата за мъртви наркомани и пребити проститутки — НПХ, няма пострадали хора — десет години в полицията го бяха превърнали в циник. Понякога носеше този цинизъм у дома (по-скоро често, ако трябваше да е честен) и той се бе превърнал в част от отровата, съсипала брака му. Вероятно на това се дължеше и нежеланието му да има деца. По света имаше толкова много злини. Прекалено много неща можеха да се объркат. Алигатор на игрището за голф беше най-малкият проблем.

Когато постъпи на работа като нощен пазач, не му се вярваше, че селище с пет хиляди и четиристотин жители (голяма част от които в прилежащите крайградски райони) има нощно лице, но се оказа, че Дюпрей има такова, при това приятно. Хората, с които се срещаше по време на нощните си обиколки, всъщност бяха най-интересната част от работата му.

Една от тях беше госпожа Гулсби, с която си помахваха и разменяха тихи поздрави почти всяка вечер в началото на първия му обход. Тя седеше на люлеещ се стол на верандата си и се поклащаше напред-назад, докато отпиваше от чаша, в която можеше да има уиски, безалкохолно или чай от лайка. Понякога жената още седеше навън в края на втората му обиколка. Франк Потър, един от полицаите, с когото понякога вечеряше при Бев, му каза, че съпругът й починал миналата година. Камионът на Уендъл Гулсби се подхлъзнал и се обърнал край магистрала в Уисконсин по време на снежна виелица.

— Тя още няма петдесет, но пък с Уен се оженили много, много отдавна — каза Франк. — Събрали се още преди и двамата да са достатъчно големи, за да гласуват или да пият алкохол. Като в онази песен на Чък Бери за тийнейджърската сватба. Подобни връзки не издържат дълго, но техният брак оцеля десетилетия.

Тим се запозна и с Ани Сиротната, бездомна жена, която често спеше на надуваем дюшек в уличката между полицейското управление и смесения магазин. Тя имаше и малка палатка, опъната в полето зад железопътното депо, където прекарваше дъждовните нощи.

— Истинското й име е Ани Леду — отвърна Бил Уиклоу, когато Тим го попита. Бил беше най-старият от полицаите в Дюпрей, работеше почасово и явно познаваше всички в града. — От години спи на уличката. Предпочита я пред палатката.

— Какво прави, когато застудее? — попита Тим.

— Заминава за Йемаси. Обикновено Рони Гибсън я кара дотам. Двете са някакви роднини, може би трети братовчедки. В Йемаси има приют за бездомни. Ани разправя, че се възползва от подслона само в краен случай, защото там било пълно с откачалки. Аз й казвам да се погледне в огледалото.

Тим проверяваше скривалището на Ани в уличката веднъж на смяна, а един ден, след като приключи работа в складовете, намина да види палатката й, най-вече от любопитство. Пред нея, на забити в пръстта бамбукови пръти, се вееха три знамена: американското знаме, знамето на Конфедерацията и едно, което не разпозна.

— Това е знамето на Гвиана — обясни Ани, когато Тим я попита. — Намерих го в кофата за боклук зад „Зоуни“. Хубаво е, нали?

Ани седеше на фотьойл, обвит с прозрачен найлон, и плетеше шал, който изгледаше достатъчно дълъг, че да обгърне някой от великаните на Джордж Р. Р. Мартин. Оказа се дружелюбно настроена и не проявяваше признаци на така наречения от колегите му в Сарасота „параноичен синдром на бездомниците“. Обичаше да слуша нощните предавания на радиостанция WMDK и в разговори понякога се отплесваше в неочаквани посоки, свързани с летящи чинии, похищения и обладани от демони хора.

Една нощ, когато я завари излегната на надуваемия дюшек в уличката да слуша малкия си транзистор, той я попита защо лежи тук, след като има палатка в отлично състояние. Ани Сиротната — на възраст някъде между шейсет и осемдесет — го изгледа сякаш е полудял.

— Тук съм близо до полицията. Знаете ли какво има зад депото и онези проклети складове, господин Джей?

— Гора, предполагам.

— Гора и блато. Километри мочурища, тиня и ями, простиращи се чак до Джорджия. Какви ли не гадини се въдят там, а има и лоши хора. Когато вали като из ведро и се налага да стоя в палатката, си казвам, че едва ли нещо ще изпълзи по време на буря, но пак не мога да спя спокойно. Имам нож и го държа подръка, но надали ще ми е от голяма полза срещу някой побеснял блатен плъх.

Ани беше слаба, направо мършава, и Тим започна да й носи дребни лакомства от „Гостилницата на Бев“ преди да застъпи на смяна, изпълнена с товарене и разтоварване в складовете. Понякога й носеше печени фъстъци или снакс, друг път шоколадови бисквити или черешов сладкиш. Веднъж й занесе буркан с подлютени кисели краставички, който тя грабна, притисна го до мършавите си гърди и се разсмя с истинска наслада.

— Люти краставички! Не съм хапвала от тях, откакто Хектор беше още кутре! Защо сте толкова добър с мен, господин Джей?

— Не знам. Допадаш ми, Ани. Може ли да ги пробвам?

Тя му подаде буркана.

— Разбира се. Бездруго трябва да го отворите, мен много ме болят ръцете от артрита. — Тя протегна ръце напред и му показа пръстите си, толкова силно разкривени, че приличаха на парчета дърво, изхвърлени на брега от морето. — Все още мога да плета и да шия, но само бог знае още колко дълго.

Тим отвори буркана, направи гримаса, когато го блъсна силният мирис на оцет, и извади една краставичка. От нея се стичаше течност, която според него приличаше на формалдехид.

— Хайде сега ми го дайте!

Тим й подаде буркана и изяде краставичката.

— Божичко, Ани, устата ми изгоря!

Тя се разсмя и се видяха останалите в устата й зъби.

— Най-много вървят с хляб, масло и студена кола. Или бира, но аз вече не пия бира.

— Какво плетеш? Шал ли?

— Бог няма да се завърне в собствено одеяние — отговори Ани. — А сега вървете да си изпълните дълга, господин Джей. Внимавайте за мъже с черни коли. Джордж Олман по радиото непрекъснато говори за тях. Знаете откъде идват те, нали? — И му хвърли многозначителен поглед. Може би се шегуваше. Или пък не. С Ани никога не се знаеше.

Друг представител на нощния контингент в Дюпрей беше Корбет Дентън, градският бръснар, известен с прякора Барабанчика заради някаква младежка лудория. Изглежда, никой не помнеше каква точно, известно бе само, че заради нея го отстранили от гимназията за цял месец. Дори да бе имал бурна младост, тези дни отдавна бяха останали в миналото. Сега Барабанчика наближаваше шейсетте, беше с наднормено тегло, оплешивяваше и страдаше от безсъние. Когато не можеше да заспи, сядаше на стълбите пред бръснарницата и наблюдаваше пустата главна улица на Дюпрей. Пуста, разбира се, с изключение на Тим. Двамата провеждаха обичайните за хора, които се познават бегло, разговори — за времето, бейзбола, ежегодната Лятна тротоарна разпродажба — но една вечер Дентън каза нещо, което накара Тим да застане нащрек.

— Знаеш ли, Джеймисън, този живот, който си въобразяваме, че водим, не е истински. Той е просто танц на сенки и аз лично ще се радвам, когато светлините угаснат. В тъмното всички сенки изчезват.

Тим седна на стълбите под бръснарския стълб с безкрайно въртящата се спирала, спряна за през нощта. Свали си очилата, избърса ги в ризата си и си ги сложи пак.

— Мога ли да говоря прямо?

Дентън Барабанчика хвърли цигарата си в канавката и тя изсъска и угасна.

— Давай. Между полунощ и четири сутринта всички могат да говорят прямо. Поне аз съм на това мнение.

— Говориш като човек, който страда от депресия.

Барабанчика се разсмя.

— Ти си истински Шерлок Холмс.

— Трябва да отидеш при доктор Роупър. Има хапчета, които ще те разведрят. Бившата ми жена пие такива. Макар че раздялата й с мен май я разведри много повече. — Той се усмихна, за да покаже, че се шегува, но Дентън Барабанчика не се усмихна, а стана от стълбите и каза:

— Знам ги тези хапчета, Джеймисън. Те са като алкохола и тревата. Сигурно приличат и на екстазито, което днешната младеж гълта, когато ходи на рейв партита или както им викат. За известно време ти внушават, че всичко наоколо е реално. Че има някакъв смисъл. Но светът е нереален и безсмислен.

— Недей така — тихо каза Тим. — Това не е живот.

— Според мен това е единственият начин на живот — отвърна бръснарят и тръгна към стълбите, водещи до апартамента над бръснарницата, с бавна и нестабилна походка.

Тим го изпрати с поглед, изпълнен с безпокойство. Струваше му се, че Барабанчика е от онези хора, които може някоя дъждовна вечер да решат да се самоубият. И вероятно да вземе и кучето със себе си, ако има куче. Като древен египетски фараон. Реши да поговори с шериф Джон по този въпрос, но тогава се сети за Уенди Гъликсън, която продължаваше да се държи хладно с него. Никак не му се искаше тя или някой от другите полицаи да си помислят, че се самозабравя. Вече не беше служител на реда, а само градският нощен пазач. Най-добре беше да не задълбава.

Но мисълта за Дентън Барабанчика не му даваше мира.