Стивън Кинг
Институтът (139)

25.

— Мили боже, какво е това?

Думите на Уенди прозвучаха приглушено, защото беше вдигнала ръка пред устата си. Никой не отговори. Всички се взираха в екрана, Люк бе скован от почуда и ужас като останалите.

Задната половина на Задната половина — Отделение A, Горки Парк — представляваше дълго помещение с висок таван, което му заприлича на онези изоставени фабрики, където се разразяваше престрелка в края на всички екшън филми, които с Ролф обичаха да гледат сякаш преди стотици години, когато Люк беше нормално дете. Осветяваха го флуоресцентни лампи зад телена мрежа, които хвърляха сенки и придаваха на помещението злокобен подводен вид. Високите тесни прозорци бяха покрити с по-твърда мрежа. Нямаше легла, само голи дюшеци. Някои от тях бяха изтикани по пътеките, два бяха преобърнати, а един беше подпрян като пияница на голата тухлена стена. Изцапан беше с жълта слуз, която сигурно беше повръщано.

Дълга канавка с течаща вода минаваше покрай едната стена, върху която изписан с шаблон надпис гласеше: ВИЕ СТЕ СПАСИТЕЛИ! Момиче, голо, ако не се брояха мръсните му чорапи, клечеше над канавката с гръб, облегнат на стената, и ръце, подпрени на коленете. Изхождаше се. Отново се чу дращенето от плата на джоба върху телефона, който вероятно беше залепен с тиксо, за да не мърда, и картината за момент изчезна, когато процепът, през който снимаше камерата, се затвори. Щом се отвори отново, момичето вървеше с олюляване като пияно, а течащата вода отнасяше изпражненията му надолу по канавката.

Жена с кафява униформа на камериерка чистеше с прахосмукачка петна, които можеха да са от още повръщано, лайна, разсипана храна или бог знае какво друго. Тя видя Морийн, помаха й и каза нещо, което никой не разбра, не само заради шума от прахосмукачката, а и тъй като Горки Парк беше истинска лудница от преплитащи се гласове и викове. Друго момиче правеше цигански колела по една от мърлявите пътеки. Момче с мръсни гащи, пъпки по лицето и смъкващи се по носа му очила с мръсни стъкла мина покрай Морийн. Крещеше „я-я-я-я-я-я“ и се удряше по темето на всяка натъртена сричка. Люк си спомни, че Калиша беше споменала за момче с пъпки и очила през първия му ден в Института. „Имам чувството, че Пийти го няма от цяла вечност, но всъщност го преместиха едва миналата седмица“, казала бе тя, а ето къде се намираше сега въпросното момче. Или каквото беше останало от него.

— Литълджон — промърмори Люк. — Мисля, че така се казва. Пийт Литълджон.

Никой не го чу. Всички гледаха екрана като хипнотизирани.

От другата страна на канавката за отвеждане на отпадъците имаше дълга хранилка с метални крака. Пред нея стояха две момичета и едно момче. Момичетата загребваха с шепи някаква кафява гнусотия и я тъпчеха в устите си. На Тим, който гледаше изумен и с погнусена почуда, му заприлича на „Мейпо“, зърнената закуска от детството му. Момчето се беше навело и бе натопило лице в кашата с ръце до тялото и щракаше с пръсти. Няколко други деца просто лежаха по дюшеците и гледаха в тавана с лица, сякаш татуирани от сенките на мрежата.

Когато Морийн тръгна към жената с прахосмукачката, вероятно за да я смени, картината прекъсна и отново се появи синият екран. Изчакаха да видят дали камериерката ще се появи пак на фотьойла, може би за да даде още обяснения, но не последва нищо.

— Божичко, какво беше това? — попита Франк Потър.

— Задната половина на Задната половина — отговори Люк. Пребледнял беше като платно.

— Що за хора биха сложили деца в…

— Чудовища — каза Люк, стана и вдигна ръка към главата си, след което залитна.

Тим го хвана.

— Ще припадаш ли?

— Не. Не знам. Искам да изляза навън. Трябва да подишам чист въздух. Имам чувството, че стените се движат.

Тим погледна към шериф Джон, който кимна.

— Изведи го на страничната уличка. Виж дали ще му мине.

— Ще дойда с вас — каза Уенди. — Бездруго трябва да ви отворя вратата.

На вратата след килиите имаше надпис с бели главни букви: АЛАРМАТА НА АВАРИЙНИЯ ИЗХОД ЩЕ СЕ ВКЛЮЧИ. Уенди използва ключ от ключодържателя си, за да изключи алармата. Тим натисна лоста за отваряне с едната си ръка, а с другата помогна на Люк, който макар вече да не залиташе, изглеждаше ужасно блед, да излезе навън. Тим знаеше какво е посттравматичен стрес, но го бе виждал само по телевизията. Сега го виждаше в това момче, което нямаше да започне да се бръсне поне още три години.

— Гледай да не настъпиш вещите на Ани — каза Уенди. — Особено надуваемия й дюшек. Никак няма да се зарадва.

Люк не попита какво правят на уличката надуваем дюшек, две раници, пазарска количка с три колела и навит спален чувал. Тръгна бавно към Главната улица, като си поемаше дълбоко въздух, и спря веднъж да се наведе и да се подпре на колене.

— По-добре ли си? — попита Тим.

— Приятелите ми ще ги освободят — каза Люк, все още наведен.

— Кого ще освободят? — попита Уенди. — Онези… — Не знаеше как да довърши това изречение. Но нямаше значение, защото Люк май не я чу.

— Не мога да ги видя, но знам. Представа нямам как, но знам. Мисля, че е Ейвстър. Тоест Ейвъри. Калиша е с него. И Ники. Джордж. Боже, толкова са силни! Толкова са силни заедно!

Люк се изправи и отново тръгна напред. Когато спря на ъгъла, където уличката излизаше на Главната, шестте улични лампи се включиха. Той погледна удивен към Тим и Уенди.

— Аз ли ги включих?

— Не, миличък — разсмя се тихо Уенди. — Просто се включват автоматично по това време. Да се прибираме вътре. Май трябва да пийнеш още една от колите на шериф Джон.

Тя го докосна по рамото. Люк се дръпна.

— Почакай.

Двойка, хваната за ръце, пресичаше пустата улица. Мъжът имаше къса руса коса. Жената беше с рокля на цветя.