Стивън Кинг
Институтът (165)

9.

Двайсет и три часът и петнайсет минути.

Стакхаус седеше в кабинета на госпожа Сигсби с Нулевия телефон — който още не беше звъннал — на бюрото. След четирийсет и пет минути последният ден от нормалната работа на Института щеше да приключи. Утре това място щеше да е опустяло, независимо как протечеше срещата с Люк Елис. Възможно бе да се прикрие цялата операция, въпреки онази Уенди, която Люк и приятелят му Тим бяха оставили на юг, но повече не можеха да използват сградата. Важното тази вечер беше да вземе флаш паметта и да се погрижи Люк Елис да умре. Би било хубаво да спаси и госпожа Сигсби, но това не бе задължително.

Всъщност Институтът вече опустяваше. От мястото си Стакхаус виждаше пътя, който водеше от Института първо до Денисън Ривър Бенд, после към останалите четирийсет и осем щата… а да не говорим за Канада и Мексико, за притежателите на международни паспорти. Беше се обадил на Зик, Чад, готвача Дъг (работил преди това двайсет години в корпорация „Халибъртън“) и доктор Фелиша Ричардсън, която беше пристигнала от „Охранителна компания Хоук“. На тях им имаше доверие.

Що се отнася до останалите… видял беше проблясването на отдалечаващи се фарове през дърветата. Предполагаше, че до момента са си тръгнали само десетина души, но щяха да ги последват още. Скоро Предната половина щеше да опустее и да останат само настанените в нея деца. Може и вече да беше опустяла. Но Зик, Чад, Дъг и доктор Ричардсън щяха да останат — те бяха лоялисти. И Гладис Хиксън. Тя също щеше да остане, може би дори след като другите си тръгнеха. Гладис не беше само побойничка; Стакхаус ставаше все по-убеден, че е истинска психопатка.

„И аз съм психопат, задето оставам — помисли си той. — Но сополанкото е прав — ще ме издирят. А той идва право в капана. Освен…“

— Освен ако не се опитва да ме изиграе — промърмори на глас.

Розалинд, асистентката на госпожа Сигсби, надзърна в кабинета. Традиционно идеалният й грим се беше размазал през последните дванайсет напрегнати часа, а изрядно фризираната й прошарена коса, беше разрошена.

— Господин Стакхаус?

— Да, Розалинд?

Изглеждаше обезпокоена.

— Струва ми се, че доктор Хендрикс си е тръгнал. Мисля, че видях колата му преди десетина минути.

— Не се изненадвам. Ти също по-добре тръгвай, Розалинд. Прибирай се вкъщи. — Той се усмихна. Почувства се странно да се усмихва в подобна нощ, но усещането беше приятно. — Чак сега осъзнавам, че те познавам, откакто постъпих тук на работа — преди много години — а дори не знам откъде си.

— От Мисула — отговори Розалинд. И тя изглеждаше изненадана. — Намира се в Монтана. Може да се каже, че домът ми е още там. Имам къща в Мизу, но не съм ходила в нея от пет години. Само й плащам данъците. Свободното си време прекарвам в селото. Когато съм в отпуск, ходя в Бостън. Харесвам Ред Сокс и Бруинс, както и арткиното в Кеймбридж. Но винаги съм готова да се върна тук.

Стакхаус осъзна, че никога не е говорил толкова дълго с Розалинд през всичките тези години в Института — повече от петнайсет. Тя беше тук, верният слуга на госпожа Сигсби, когато Стакхаус се пенсионира като следовател от Американската военна прокуратура, и сега продължаваше да е тук, почти непроменена на външен вид. Можеше да е на шейсет и пет или добре запазена на седемдесет.

— Чувате ли бръмченето, господине?

— Да.

— От някой трансформатор ли идва? Досега не съм го чувала.

— Трансформатор. Да, може и така да се каже.

— Много е дразнещо. — Розалинд разтри уши и разроши още повече косата си. — Предполагам, че го предизвикват децата. Джулия… госпожа Сигсби кога се връща? Ще се върне, нали?

Стакхаус осъзна (по-скоро развеселено, отколкото раздразнено), че Розалинд, толкова порядъчна и дискретна, винаги е с наострени уши, независимо дали има бръмчене, или не.

— Очаквам да се върне, да.

— Тогава бих искала да остана. Мога да стрелям, да знаете. Ходя на стрелбището в Бенд веднъж месечно, понякога два пъти. От клуба по стрелба имам квалификация, равняваща се на тази на снайперист, а миналата година спечелих състезанието с малка пушка.

Кротката асистентка на Джулия беше не само отличен стенограф, но имаше и квалификация на снайперист… или поне нейния еквивалент. Изненадите нямаха край.

— С какво оръжие стреляш, Розалинд?

— Полицейски „Смит & Уесън“.

— Откатът не те ли притеснява?

— С помощта на накитник изобщо не ми пречи. Ако възнамерявате да освободите госпожа Сигсби от похитителите й, бих искала да участвам в операцията.

— Добре. Съгласен съм. В момента всяка помощ е добре дошла. — Но щеше да внимава как я използва, защото може би спасяването на Джулия нямаше да е възможно. Сега животът й вече не беше жизненоважен. Важна беше флаш паметта. И проклетият малък всезнайко.

— Благодаря, господине. Няма да ви разочаровам.

— Убеден съм в това, Розалинд. Сега ще ти кажа какъв е планът, но първо искам да те питам нещо.

— Да?

— Знам, че един джентълмен не бива да задава този въпрос, но на колко години си?

— На седемдесет и осем, господине — отговори достатъчно бързо и като го гледаше в очите, но това беше лъжа. Розалинд Доусън всъщност беше на осемдесет и една.