Стивън Кинг
Институтът (136)

22.

Корин Росън стоеше пред кинозалата и си бъбреше с Джейк Хаулънд Змията и Фил Шафиц Хапчето. Малтретирана като дете от баща си и от двама от четиримата си по-големи братя, Корин никога не бе изпитвала угризения заради работата си в Задната половина. Знаеше, че децата я наричат Корин Шамара, и нямаше нищо против. Като малка я бяха шамаросвали достатъчно във фургона в бедняшкия квартал на Рино и личната й философия гласеше: всичко се връща. Освен това го правеше в името на добра кауза. В общи линии можеше да опише ситуацията по следния начин: и вълкът сит, и агнето цяло.

Разбира се, работата в Задната половина си имаше и недостатъци. Например главата ти се задръстваше от прекалено много информация. Корин знаеше, че Фил иска да я чука, а Джейк — не, защото Джейк харесваше само жени с големи балкони и огромни задници. Те знаеха много добре, че тя не иска да има нищо общо с който и да било от двамата, поне не по този начин; на седемнайсет години Корин бе преминала твърдо на другия бряг.

Телепатията винаги изглеждаше страхотно в книгите и филмите, но в реалния живот беше ужасно дразнеща. Появяваше се с бръмченето, което беше изключително неприятно. И се натрупваше с времето, което беше още по-неприятно. Въртяха камериерките и чистачите между Предната и Задната половина, което помагаше, но червените възпитатели работеха единствено тук. Разпределени бяха в два екипа — Алфа и Бета. Всеки от тях работеше по четири месеца, а после почиваше четири месеца. В момента наближаваше краят на текущото й четиримесечно дежурство. Щеше да прекара седмица или две на адаптация в селцето за служители на Института, за да възстанови вътрешното си равновесие, а после щеше да се прибере в къщичката си в Ню Джърси, където живееше с Андреа, която смяташе, че партньорката й работи в някакъв строго секретен военен обект. Вярно, строго секретен беше, но не и военен.

Слабата й телепатия се стопяваше постепенно по време на престоя в селото и докато се прибереше при Андреа, вече изчезваше напълно. После, няколко дни след като се върнеше на работа, отново започваше да се появява. Ако беше способна на съчувствие (емоция, изкарана от Корин с бой още преди да навърши тринайсет години), то би съчувствала на доктор Халас и доктор Джеймс. Те стояха в Задната половина почти непрекъснато, постоянно изложени на бръмченето, и се виждаше ясно какво им причинява то. Знаеше, че доктор Хендрикс, главният лекар на Института, бие инжекции на лекарите от Задната половина, които уж трябваше да забавят постоянната ерозия, но имаше голяма разлика между ограничаване и пълно спиране.

Хорас Келър, червен възпитател, с когото Корин беше в приятелски отношения, наричаше Хекил и Джекил работоспособни луди. Твърдеше, че все някога единият от тях, или и двамата, ще превъртят тотално и тогава на шефовете щяло да им се наложи да намерят нови лекари. На Корин не й дремеше. Работата й беше да се грижи децата да се хранят с каквото им се поднесе, да се прибират в стаите си навреме (какво правеха там не я интересуваше), да присъстват на прожекциите и да не си позволяват волности. Когато го правеха, раздаваше шамари.

— Го̀рките са неспокойни тази вечер — отбеляза Джейк Змията. — Чувам ги. Пригответе палките за храненето в осем, става ли?

— Вечер винаги са най-неспокойни — каза Фил. — Не мисля, че… Ей, какво става, мамка му?

Корин също го усети. Свикнали бяха с бръмченето, както се свиква със звука от шумно работещ хладилник или тракащ климатик. Сега, внезапно, бръмченето се усили до нивото, което трябваше да търпят по време на прожекции със запален бенгалски огън. Само дето в дните с прожекции то долиташе от затворената и заключена врата на Отделение A, известно още като Горки Парк. В момента го усещаше да идва оттам, но и от друга посока на силни пориви. От салона, където хлапетата бяха отишли да прекарат свободното си време след филма. Първо нататък се запъти една групичка, онези, които все още функционираха нормално, а после двама-трима, които, според Корин, съвсем скоро щяха да заминат в Горки Парк.

— Какво правят, по дяволите? — извика Фил и стисна главата си с ръце.

Корин хукна към салона с извадена електрошокова палка. Джейк я следваше по петите. Фил — може би по-чувствителен към бръмченето, а може би просто уплашен — не помръдна от мястото си, стиснал глава, сякаш за да попречи на мозъка си да експлодира.

Когато стигна до вратата, Корин видя десетина деца. Дори Айрис Станхоуп, която определено щеше да замине в Горки Парк след утрешната прожекция, беше с тях. Стояха в кръг, хванати за ръце, и тук бръмченето беше толкова силно, че очите на Корин се насълзиха. Стори й се, че усеща дори как пломбите й вибрират.

„Обезвреди новия — помисли си тя. — Фъстъка. Като че ли той е тарторът. Ако му пуснеш ток, може да прекъснеш веригата.“

Но още докато тази мисъл минаваше през главата й, пръстите й се отвориха и палката падна на килима. Зад гърба й, едва доловимо сред силното бръмчене, Джейк крещеше на децата да спрат веднага и да се прибират по стаите. Чернокожото момиче гледаше Корин с нагла усмивка.

„Ще ти я изтрия с няколко шамара, госпожичке“, помисли си тя и когато вдигна ръка, черното момиче кимна.

„Точно така, шамар.“

Друг глас се присъедини към Калиша: „Шамар!“.

Тогава се включиха всички останали: „Шамар! Шамар! Шамар!“.

Корин Росън започна да си бие шамари, първо с дясната ръка, след това с лявата, един след друг, по-силно и по-силно, осъзнаваше, че бузите й пламват, след това започват да горят, но усещането беше слабо и далечно, защото сега бръмченето не беше вече бръмчене, а пронизително пищене като при микрофония.

Свлече се на колене. Джейк изтича покрай нея.

— Спрете, шибани малки…

Ръката му се вдигна рязко и последва електрическо пукане, когато се удари с палката между очите. Тялото му се изопна внезапно назад, краката му първо се разчекнаха, после се събраха в чудато танцово движение, а очите му се изцъклиха. Устата му се отвори и той пъхна палката в нея. Електрическото пукане се чуваше приглушено, но резултатите бяха видими. Гърлото му се поду като пикочен мехур. От ноздрите му за миг проблесна синя светлина. После той падна напред по лице, при което натика палката през устата чак до задника си, с пръст все още върху копчето.

Калиша ги поведе по коридора на общежитието, без да пускат ръце, като първокласници, тръгнали на разходка от училище. Фил Хапчето ги видя и се сви назад, стиснал с едната ръка палката си, а с другата — едното крило на вратата към киносалона. По-нататък по коридора, между столовата от едната страна и Отделение A от другата, стоеше доктор Евърет Халас със зяпнала уста.

По заключената двойна врата на Горки Парк започнаха да блъскат юмруци. Фил хвърли палката и вдигна ръката, с която я бе държал, за да покаже на приближаващите деца, че е празна.

— Няма да ви създавам проблеми — заяви той. — Каквото и да сте намислили, няма да ви пре…

Вратата на киносалона се затръшна силно и отряза гласа му, както и три от пръстите му.

Доктор Халас се обърна и хукна да бяга.

Други двама червени възпитатели излязоха от стаята за почивка на персонала зад стълбището към крематориума и се спуснаха към Калиша и импровизираната й малка армия с извадени електрошокови палки. Спряха пред заключената врата на Отделение A, пуснаха си ток един на друг и се свлякоха на колене. Продължиха да си разменят шокови удари, докато и двамата не паднаха на земята в безсъзнание. Появиха се още възпитатели, които бяха видели или усетили какво се случва, и се разбягаха, няколко надолу по стълбите към крематориума (задънена улица в няколко различни отношения), други обратно към салона на персонала и стаята за почивка на лекарите до него.

„Насам, Ша.“ Ейвъри гледаше по коридора покрай Фил — който виеше над чуканчетата на пръстите си, от които шуртеше кръв — и двамата повалени възпитатели.

„Няма ли да бягаме?“

„Да. Но първо ще освободим тях.“

Колоната деца тръгна по коридора към Отделение A, право в извора на бръмченето.