Стивън Кинг
Институтът (24)

8.

Госпожа Сигсби седеше на бюрото и се взираше в компютъра си. Носеше ушит по поръчка делови костюм на Даян фон Фюрстенберг, който обаче не успяваше да прикрие мършавата й фигура. Прошарената й коса беше подстригана безупречно. Доктор Хендрикс стоеше до нея и надничаше над рамото й. „Добро утро, Плашило“, мислеше си той, но никога не би го изрекъл на глас.

— Ето го — каза госпожа Сигсби. — Най-новото ни попълнение. Лукас Елис. Вози се с „Гълфстрийм“ за пръв и последен път, а дори не го знае. Твърди се, че е истински гений.

— Няма да остане гениален за дълго — отвърна доктор Хендрикс и се разсмя с типичния си смях, като първо издиша, а после вдиша, все едно цвилеше. Заради това, в съчетание със стърчащите му предни зъби и изключително високия му ръст — над два метра — техниците му бяха лепнали прякора Донки Конг.

Госпожа Сигсби го стрелна с поглед.

— Тези деца са поверени на грижите ни. Ще съм ти благодарна, ако си спестиш безвкусните шеги, Дан.

— Съжалявам. — Искаше му се да добави: „Кого заблуждаваш, Сигърс?“.

Но не беше препоръчително да изрича подобни думи, а и въпросът беше риторичен. Знаеше много добре, че тя не заблуждава никого. Най-малкото себе си. Сигърс беше като онзи незнаен нацист, решил, че е страхотна идея да сложат надписа Arbeit macht frei — Трудът освобождава — над входа на Аушвиц.

Госпожа Сигсби извади приемния протокол на новото момче. Хендрикс беше залепил кръгло розово лепящо се листче в горния десен ъгъл.

— Научаваш ли изобщо нещо от тези хартийки, Дан? Има ли смисъл от тях?

— Разбира се. Виждала си резултатите.

— Да, но доказано ли е, че от тях има полза?

Преди докторът да успее да отговори Розалинд надзърна през вратата.

— Подготвила съм ви малко документи, госпожо Сигсби. Очакваме още пет нови попълнения. Знам, че са включени в електронната ви таблица, но пристигат по-рано от предвиденото.

Госпожа Сигсби изглеждаше доволна.

— Всички пет в един ден! Явно живея праведно.

Хендрикс (известен още като Донки Конг) си помисли: „Не можа да се изразиш по-простичко, а? Да не би да те удари гръм?“.

— Всъщност днес пристигат само двама — уточни Розалинд. — Довечера. Ще ги доведе екип Смарагд. Утре Опал ще доведе другите трима. Четирима са ТК. Един е ТП и е отличен екземпляр. Деветдесет и три нанограма МНФ.

— Става въпрос за Ейвъри Диксън, нали? — попита госпожа Сигсби. — От Солт Лейк Сити.

— От Оръм е — поправи я Розалинд.

— Мормон от Оръм — отбеляза доктор Хендрикс и отново се изсмя с цвилене.

„Наистина е отличен екземпляр — помисли си госпожа Сигсби. — На формуляра на Диксън няма да има розови лепенки. Прекалено ценен е. Минимално количество инжекции, без риск за гърчове, никакво давене. Не и с МНФ над 90.“

— Прекрасна новина. Наистина прекрасна. Донеси досиетата и ги остави на бюрото ми. Изпрати ли ги и на електронната ми поща?

— Разбира се — усмихна се Розалинд. Кореспонденцията по цял свят вече се извършваше основно чрез имейли, но и двете бяха наясно, че госпожа Сигсби предпочита хартията пред пикселите: в това отношение тя беше от старата школа. — Веднага ще ги донеса.

— Кафе, ако обичаш, и не се бави с документите.

Госпожа Сигсби се обърна към доктор Хендрикс. „Толкова висок, а какво шкембе е пуснал“, помисли си. Като лекар трябваше да осъзнава колко е опасно, особено за изключително висок мъж, при когото кръвоносната система бездруго трябва да работи на по-високи обороти. Но никой не умееше да си затваря очите за здравословните проблеми така изкусно, както лекарите.

Нито госпожа Сигсби, нито доктор Хендрикс бяха ТП, но в този момент си мислеха едно и също: колко по-лесно щеше да е, ако между тях цареше взаимно разбирателство вместо ненавист.

След като останаха сами, госпожа Сигсби вдигна глава към надвисналия над нея доктор.

— Съгласна съм, че интелигентността на младия Елис е без значение за работата ни в Института. Все едно щеше да е, дори да имаше коефициент на интелигентност 75. Това обаче е причината да го доведем по-рано от предвиденото. Бяха го приели не в един, а в два първокласни университета. МТИ и „Емерсън“.

Хендрикс примигна.

— На дванайсет години?

— Да. Убийството на родителите му и неговото изчезване ще е новина, но не водеща извън Минеаполис, макар да е възможно да получи отзвук в интернет пространството за около седмица. Новината щеше да е много по-голяма, ако момчето беше пожънало академични успехи в Бостън преди да изчезне. Деца като него често попадат в новинарските емисии, обикновено в разни сензационни репортажи. А какво казвам обикновено по този въпрос, докторе?

— В нашия бранш добрата новина е липсата на новини.

— Точно така. В един идеален свят щяхме да оставим това момче на свобода. Все още разполагаме с достатъчно ТК. — Тя почука по розовия кръг върху приемния формуляр. — Както виждаме тук, стойностите му на МНФ дори не са толкова високи. Само че…

Нямаше нужда да довършва мисълта си. Дадени стоки ставаха все по-редки. Слонски бивни. Тигрови кожи. Рогове от носорози. Редки метали. Дори нефтът. Към тях сега можеха да прибавят тези специални деца, чиито необикновени дарби нямаха нищо общо с коефициента им на интелигентност. Още пет щяха да пристигнат тази седмица, включително малкият Диксън. Добър улов, но преди две години броят им щеше да е трийсет.

— О, гледай — каза госпожа Сигсби. На екрана на компютъра й новодошлият се приближаваше към най-старшия обитател на Предната половина. — Сега ще се запознае с дръзката госпожица Бенсън. Тя ще му обясни какво става, поне доколкото знае.

— Все още е в Предната половина — отбеляза Хендрикс. — Трябва да я направим официален посрещач.

Госпожа Сигсби му хвърли ледена усмивка.

— По-добре да го посрещне тя, отколкото ти, докторе.

Хендрикс сведе поглед и понечи да каже: „От тази височина виждам колко бързо ти оредява косата, Сигърс. Това е неизбежен ефект от леката ти, но дългогодишна анорексия. Скалпът ти е розов като очите на заек албинос.“

Много неща му хрумваше да каже на мършавата и педантична в изказа си директорка на Института, но винаги ги премълчаваше. Неразумно беше да си отваря устата.