Стивън Кинг
Институтът (187)

31.

Докато зората още само загатваше за себе си на източния хоризонт, Тим зави на юг по магистрала №77. Момчето Ники беше заело мястото на Калиша на предната седалка. Люк беше отишъл отзад с нея и сега четиримата се бяха сгушили един в друг като кученца и спяха дълбоко. Ники май също спеше, с глава потупваща върху стъклото всеки път, когато пикапът минеше през неравност… а неравности имаше много.

След като видя табелата, съобщаваща, че Милинокет се намира на осемдесет километра, Тим погледна мобилния си телефон и видя, че има две чертички обхват и девет процента батерия. Обади се на Уенди, която вдигна на първото позвъняване. Попита го дали е добре. Той отговори, че е добре. Тя го попита как е Люк.

— Добре е. Спи. Водя още четири деца. Имаше и други — не знам колко, доста — но те са мъртви.

— Мъртви? Господи, Тим, какво стана?

— Сега не мога да ти кажа. Ще ти обясня после и може дори да ми повярваш, но в момента се намирам в някакъв пущинак, имам не повече от трийсет долара в портфейла, а не смея да използвам кредитните си карти. Там, където бяхме, цари пълна разруха и не ми се рискува да оставя следа. Освен това съм адски уморен. Пикапът има още половин резервоар гориво, но лично аз карам вече на изпарения. Много се оплаквам, нали?

— Какво… има ли…

— Уенди, връзката прекъсва. Ако ме чуваш, ще ти се обадя пак. Обичам те.

Тим не знаеше дали е чула последните му думи, нито какво ли е помислила за тях. За пръв път й го казваше. Изключи телефона и го остави между седалките до пистолета на Таг Фарадей. Всичко, случило се в Дюпрей, му се струваше преживяно много отдавна, сякаш от друг човек. Сега най-важното бяха децата и какво да прави с тях.

Също така, дали не ги преследваха.

— Хей, Тим.

Той погледна Ники.

— Мислех, че спиш.

— Не, просто размишлявах. Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се. Говори ми. За да не заспя.

— Исках да ти благодаря. Не бих казал, че си ми върнал вярата в човечеството, но фактът, че дойде с Люки… за това е нужна голяма смелост.

— Малкият, да не би да ми четеш мислите?

Ник поклати глава.

— В момента не мога. Мисля, че не бих могъл да преместя дори някоя от опаковките от десертчета на пода, а това ми беше коронният номер. Ако бях свързан с тях… — той кимна към спящите отзад деца, — тогава щеше да е различно. Поне за известно време.

— Мислиш ли, че дарбата ти ще отслабне? Като преди ли ще стане?

— Не знам. А и не ме интересува. Никога не ме е интересувало. Интересувах се от футбол и хокей. — Погледна Тим. — Човече, торбичките под очите ти са направо дисаги.

— Да, бих дремнал — призна Тим. Да, например за дванайсет часа. Спомни си неволно за окаяния мотел на Норбърт Холистър, където телевизорът не работеше и където гъмжеше от хлебарки. — Подозирам, че има малки мотели, където няма да задават въпроси, ако им бутна малко пари в брой, но за жалост парите в момента са проблем.

Ники се усмихна и Тим видя в какъв хубав млад мъж ще се превърне — ако Бог беше милостив — след няколко години.

— С приятелите ми май можем да ти помогнем с финансовото затруднение. Не съм съвсем сигурен, но вероятно ще успеем. Има ли достатъчно бензин, за да стигнем до следващия град?

— Да.

— Тогава спри там — каза Ники и отново отпусна глава на прозореца.